— Денят не беше толкова слънчев, когато тръгнах — пошегува се тя.
Той понечи да се засмее, но смехът му прерасна в дращеща кашлица, от която лицето му почервеня.
— Донесе ли ми нещо за тая проклетия? — попита той, когато отново можеше да си поеме въздух.
Ариана свали обточената с кожи качулка и бръкна под мантията си да извади чантата с лековете. После напълни една чаша с бира, сипа вътре малко синапено семе и му я пъхна в ръцете.
Вятърът, който нахлуваше през зейналия вход, отвя мократа коса на Кайлид от челото му и от това разстояние Ариана видя, че той е по-зле отколкото бе очаквала. Лицето му гореше от треска, кожата му имаше пепелявия цвят на пресъхнал лист. Но тя вече не изпитваше към него нищо — нито любов, нито дори съжаление. Никога нямаше да забрави как той бе забол нож в ребрата на Талезин.
И гласът, и лицето й станаха сурови.
— Нямаше да дойда при теб, братовчеде, макар да знаех, че си болен. Тук съм, защото Кристина ми каза, че искаш да говорим, защото смяташ да се предадеш на моя съпруг. Вярно ли е?
Кайлид немощно отпусна глава.
— Вярно е. Но аз не съм самоубиец, Ариана. Най-напред искам да бъда сигурен, че мога да разчитам на помилване. Можеш ли да ми осигуриш това, Ариана?
— Ти ще се закълнеш ли, че оттегляш всичките си претенции към Рьос и че ще ни оставиш да живеем в мир?
— На него ще се закълна.
— Не, пред мен трябва да се закълнеш. Пред мен, твоята кръв.
Той отмести поглед. Ариана съзнаваше, че ако Кайлид даде клетва на Рейн, той сто на сто ще я наруши. Но виж, да се закълне пред кръвен роднина… Никой уелсец не би посмял да пристъпи такава клетва.
— Да, по дяволите — процеди ядосано той. — Ще се закълна.
— Веднага. Искам да чуя клетвата ти сега, Кайлид ап Дафид. В името Божие.
Той вдигна очи към нея и започна:
— Кълна се в името Божие, че ще оттегля всичките си претенции към Рьос и повече няма да се бия срещу това норманско копеле, което наричаш свой съпруг, дано Господ порази проклетата му душа.
— Клетвата ти беше неискрена и не ти вярвам. Защо правиш всичко това, след като не е по волята ти?
Той удари с юмрук по стената и отвърна:
— Заради Кристина, дяволите да я вземат. Залепила се е за мен като пиявица. Огледай се, Ариана. След още един месец тук прекрасната й бяла кожа ще заприлича на пушено месо. Стопила се е и видимо гасне. Казах й да ме остави и да се върне в магазинчето си в Рудлан. — Той сведе поглед и отново удари по стената. — Скарахме се.
— Това не ме учудва. За такива приказки аз бих ти отрязала езика.
Кайлид вдигна глава и се усмихна.
— Тя плисна чаша бира в лицето ми.
Ариана се загледа в лицето на братовчед си. В интерес на истината той беше хубав, с гъстите си руси мустаци и меките златисти очи. Но в него имаше някаква озлобеност, някаква свирепост, която Ариана не харесваше. Е, всяка жена си имаше свой вкус.
Ариана продължаваше да храни приятелски чувства към Кристина и се зае да обясни на Кайлид онова, което той надали щеше да проумее сам.
— Когато една жена обича мъжа си, единственото, за което тя мечтае е да сподели живота си с него и да отгледа децата му.
— Тогава жалко, че баща ти те омъжи за това норманско копеле — отвърна й Кайлид с горчива усмивка.
Изведнъж, сред шума от пороя навън, двамата доловиха ритмичния тътен на приближаващи копита, последван от сподавен писък. Ариана се втурна към вратата, а Кайлид сипеше клетви от сламеника.
Рицарите на Рудлан обкръжиха колибата. Хората на Кайлид вече бяха проснати по очи на земята, а оръжията им стърчаха на купчина встрани. Двама конници бяха завързали Кристина за едно дърво. Тя плачеше с ръце на очите, но беше невредима.
Ариана се обърна и погледна към Кайлид. Въпреки треската, лицето му бе пребледняло от страх.
— Жалко, че норманското копеле те хвана… преди да успееш да се предадеш, братовчеде — каза тя и излезе.
Черният рицар, заплашителен в тъмната си броня, я гледаше от седлото. На лицето му нямаше ни най-малка изненада от това, че я вижда тук и Ариана си помисли дали не я беше проследил.
Без да продума, той слезе от коня и застана пред нея.
С това лице, което не изразяваше нищо, той изглеждаше точно така, както го бе видяла за първи път — свиреп и жесток. Но тя вече го познаваше и се надяваше, че и той я е опознал достатъчно, за да разбере, че щом идва при Кайлид, то сигурно има някаква причина, която ще му бъде обяснена.
Доведоха коня й. Без да каже нито дума, Рейн я хвана през кръста и я качи на седлото.
— Сър Одо, отведете лейди Ариана в Рудлан — обърна се той към рицаря си.
— Да, сър.
Лицето на сър Одо бе почти толкова безизразно, колкото това на господаря му, но в очите му се четеше тревога. Последния път, когато подобно нещо се бе случило, едрият рицар я бе погледнал с разочарование и отвращение, сега чувствата му бяха други.