— Не казвай, че е късно, Рейн. Кажи, че още ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш, моля те…
Той улови раменете й да я успокои. Усети сълзите й в шията си; ударите на сърцето й върху гърдите си; женствеността й… И тъжната й заблуда.
— Сибил…
Тя вдигна глава и го погледна.
Той се вгледа в тези светловиолетови очи, уловили цвета на вечерното небе от онзи летен ден, през който двамата се бяха любили сред море от цветя, и осъзна, че тя беше права. Тъжно и безнадеждно. Той наистина не бе престанал да я обича, но любовта му бе към момичето от онова лято, а не към жената от днес. Заради онова момиче, в памет на онова момиче, той не искаше да я нарани.
Но трябваше да го направи.
— Всичко е свършено между нас, Сибил. Свърши в Деня, когато ти се омъжи за брат ми.
Думите излязоха от устата му по-груби отколкото бе очаквал. Гърдите й се надигнаха от безшумно ридание и ръцете й се свиха в юмруци на гърдите му.
— Но ти още ме обичаш.
— Ти си влюбена в един спомен, Сибил — отвърна той и леко я разтърси. — Но спомените са просто частица от миналото. Каквото и да е трябвало или могло да се случи, не е станало. Сега, за добро или за зло, и двамата сме женени за други. Върви си у дома, Сибил. Върви си и запази спомена, но престани да живееш в миналото.
Тя сведе глава на гърдите му, а когато отново се изправи, на лицето й трептеше усмивка.
— Но ти ме обичаше някога. Беше мой, макар и за малко…
Той отвърна на усмивката й и каза:
— Това беше едно прекрасно лято, Сибил. Никога няма да го забравя.
Той хвана раменете й, за да я отдалечи от себе си, когато чу рязка и ядосана въздишка зад гърба си. Обърна се и видя Ариана, която стоеше на входа и го гледаше да прегръща Сибил.
В този единствен миг той изживя хиляди години ад. Тя стоеше, вперила поглед в него, без дори да продума. Просто гледаше с безизразни очи, а после се обърна и излезе.
— По дяволите! — отсече Рейн. — Ах, дяволите да го вземат!
Сибил се беше дръпнала назад, но той се взираше празната врата и дори не го забеляза. Едва когато тя за втори път го извика по име, той се обърна и я погледа.
Тя се усмихваше, с онази усмивка от миналото, която дълбаеше трапчинки в ъгълчетата на устните й.
— О, Рейн, сега разбирам, че ти наистина си се влюбил в малката уелска принцеса.
— Да, обичам я — въздъхна той.
Странно, веднъж изречени, думите му се усладиха. Всъщност вкусът им бе толкова приятен, че той не се сдържа и ги повтори:
— Обичам я.
— Но не си й го казал, нали?
— Ами, аз… Е, не съвсем, но… Тя знае, че я обичам, по дяволите!
Усмивката на Сибил избледня. Тя докосна съвсем леко лицето му и промълви:
— Кажи й го, Рейн. Кажи й го преди да е станало късно. Любовта се среща веднъж, а толкова лесно се губи.
Двамата продължиха да се гледат още миг-два — тя, мислейки за миналото, той — за бъдещето — а после Сибил се надигна на пръсти и допря устни до неговите в нежна, прощална целувка.
Той я придружи до двора, качи я на коня и дори не я изчака да излезе от портата, преди да се втурне обратно към спалнята им. Когато стигна пред здравата дъбова врата, от гърдите му се изтръгна въздишка — съвсем не му се искаше да отваря с брадва вратата на собствената си спалня.
— Ариана, пусни ме да си поговорим.
Тишина.
— Ариана, пак си вадиш прибързани заключения, а това започва да ми омръзва.
Тишина.
— Ариана, не мога да ти кажа, че те обичам през тая проклета врата!
Някой се изкиска зад гърба му.
Рейн се обърна рязко и видя Талезин, който се беше облегнал на стената, с ръце скръстени на гърдите му и лукаво се подсмихваше.
— Опитахте ли да отворите вратата, милорд?
— А?
— Вратата. Може би дори не е залостена.
Рейн хвана дръжката и вратата без усилие се отвори. Той погледна ядосано Талезин, преди момчето да се разприказва отново, пое дълбоко въздух, набра кураж и… влезе в празната стая.
— Тя отиде на мейнхирион — съобщи Талезин, внезапно появил се от едната му страна. — Пак объркахте работите — въздъхна момчето. — Взе да ви става навик. Просто се чудя защо богинята… Рейн го сграбчи за раменете.
— Да не би да е тръгнала на кон?
— Не, не можа да се качи на седлото. Тръгна пеша. Рейн вдигна очи към небето да благодари на Господа за това макар и малко съдействие и, разтърсвайки здравата момчето, просто защото му беше под ръка, изрева:
— Ще й извия врата!
Ярост кипеше в душата му, но той дори не се опита да я охлади. Тя бе израз на справедливото възмущение на един мъж, влюбен в жена, която непрекъснато го смайва и докарва до лудост, но без която той просто не може живее.
Оръженосецът проследи с поглед широкия гръб на господаря му, който се изгуби по стълбите, и очите му заблестяха като падащи звезди.