ТРЕТА ГЛАВА
От шест години насам за първи път беше толкова близо до дома. Ако изобщо можеше да се нарече дом мястото, където бе прекарал първите петнайсет години от живота си. Детството му бе преминало в риене на тор из оборите на графа на Честър и безкраен страх от юмруци.
Оттогава се бе връщал там само веднъж: през един летен ден като този, единствения ден в неговия живот, когато цялото му същество бе изпълнено от надеждата, че всичко може да се сбъдне, стига човек силно да го желае. Дори любовта и вечното щастие. Беше през юли. Слънцето грееше високо в едно небе с лавандуловия цвят на очите й, въздухът ухаеше на иглики, а морето…
Не, може би не трябваше да си спомня за това.
Мъжът, когото всички наричаха Черният дракон, препускаше в галон далеч пред своята армия, яхнал бойния си жребец. Хенри не го викаше спешно, но Рейн смяташе, че е неприлично да кара краля да чака.
Рицарите прекосяваха дебрите на Коуд Юлоу — планинска гора с високи ели и дъбове, сплели клони в непроходими гъсталаци. Бурята беше отминала и сега слънцето печеше силно, но под разлистените корони на дърветата цареше сивкав сумрак. Миришеше на мокра пръст. Конските копита безшумно пристъпваха по влажната земя, покрита със загнили листа и плесенясали шишарки. Крехката тишина се нарушаваше само от откъслечните крясъци на далечен кос.
Рицарят вървеше сред тази тишина и покой и се опитваше да не мисли. Стараеше се да забрави, че зад тези гористи хълмове беше границата с Англия, а отвъд нея — графството Честър и… неговият роден дом.
Той можеше да се върне там сега, след като баща му беше вече мъртъв.
Ако се върнеше, Сибил щеше да бъде там. Щеше да го посрещне на входа на крепостта, лицето й щеше да грейне от радост… Толкова отдавна не се бяха виждали.
„О, Рейн…“, щеше да каже тя. Просто така: Рейн. Но името му, изречено от тези устни, би прозвучало по-нежно и от ангелска песен.
Тя щеше да прати слугите за хляб и вода, щеше да го въведе в замъка, а там — щеше да му пее, както някога, когато бяха деца. Очите му щяха дълго да се наслаждават на русата й глава, наведена над псалтира и така тя нямаше да види болката в тях. Щеше да го попита какво бе преживял през последните шест години, какви земи бе посетил и когато той започнеше да разказва, виолетово-сините й очи щяха да се налеят със сълзи.
Но вечерта рано или късно щеше да свърши и девойката, която някога бе обичал, щеше да се качи по стълбите към спалнята си, както бе правила през последните шест години, за да прекара нощта,… споделяйки леглото си с брат му.
От устните на Рейн се откъсна тежко проклятие. Може би трябваше да прояви достатъчно разум и да стои настрана от тази част на Англия. Може би беше безсмислено да моли краля да го удостои с честта на Рудлан. Владението наистина беше спорно и, като всички погранични земи, можеше да се превърне в едно от най-мощните баронства в Англия, ако господарят му бе достатъчно амбициозен. То бе всичко, което Рейн искаше, всичко, от което се нуждаеше сега. Единственият недостатък бе близостта му с Честър.
Изведнъж огромно животно, което си пробиваше път между храстите, наруши тишината. Рейн се дръпна. Един кон без ездач пресече дъбравите и препусна напред. От врата му течеше кръв. Животното се спря и извърна глава. Ноздрите му бълваха пара, очите му горяха. От храсталака излезе втори кон. Яздеше го рицар в броня.
— Засада! — викна той през рамо. — Уелсците предприеха атака! Кралят е покосен!
Рейн се обърна да вземе копието и щита от оръженосеца си.
— Талезин! Връщай се!
Заповедта увисна във въздуха. Пред смаяния поглед на Рейн стоеше уплашения до смърт десетгодишен паж на сър Одо.
— Какво, по дяволите, правиш тук?! Къде е оръженосецът ми?
Момчето се сви пред гнева на господаря си.
— В-в Рудлан, к-където го оставихте, сир. Каза, че сте му наредили д-да брани н-нещо от графа.
В Рудлан нямаше нищо, което Хю можеше да му отнеме, освен самата крепост. Най-вероятно Талезин беше хвърлил око на онази зеленоока кучка. Жените щяха да унищожат това момче. Не, самият той щеше да го унищожи още щом го пипне.
Рейн изпрати един от оръженосците да предупреди армията и смушка коня да върви, когато забеляза, че пажът на сър Одо незабелязано се шмугна сред войската.
— Ей, момче! — викна Рейн подире му. — Стой настрана от битката. Само да те видя, че се правиш на герой — ще ти нашаря гърба! Ясно ли е?
Рицарите тръгнаха в галоп по пътеката, прокарана от бягащите коне и скоро до ушите им стигнаха приглушените шумове на битката — цвиленето на коне, писъците, проклятията и истеричния крясък на фанфарите. От хълма, до който бяха стигнали, се виждаше и самото бойно поле.