— Главата му — процеди Ариана между два напъна.
— Плешива е като старец… А, и останалото излиза… Струва ми се. Напъвай.
Тя вдигна глава и го видя да протяга ръце между краката й.
— Ариана, напъвай, за Бога!
— Напъвам, да те вземат дяволите!
— По-силно. Не мога да се справя сам.
Тя напъваше. Все по-силно и по-силно. Толкова силно, че й се струваше, че всичките й вътрешности ще излязат.
„Не го е срам, да ми вика посред раждане. «Напъвай», я да те видим теб как ще напъваш, ако си на мое място.“
Тя усети, че бебето се измъкна от нея и чу дрезгав писък, смесен с облекчен мъжки смях. Лежеше на ливадата, вперила поглед в синьото небе и се усмихваше. За разлика от първия път, когато се бе почувствала изтощена и немощна след раждането, сега изпитваше еуфория.
Обърна се и видя Рейн с бебето на ръце. Горкото сьщество приличаше на червена сбръчкана шушулка и все пак Ариана отново усети онази всепогльщаща обич, която майката изпитва, когато види за първи път детето си.
Рейн се справяше чудесно. Ловко преряза пъпната връв с кинжала си и избърса кръвта и слузта от бебето с ризата си. Ариана се закикоти, а после гръмко се разсмя.
— Какво смешно има, по дяволите? — надигна се той.
— Ти. Ще вземеш хляба на Беатрис, толкова те бива за акушерка. А си и гол Рейн. Гол, както майка те е родила.
Той нежно положи вече повитото бебе върху гърдите й и на лицето му грейна онази прелестна усмивка, която тя толкова обичаше.
— Гол като нашия син.
Тя понечи да му се усмихне, но лицето й се изкриви от болка.
— Рейн, става нещо странно…
— Не се притеснявай — успокои я вещо той. — Това са следродилни болки.
— Не, скъпи, забравяш, че ми се е случвало и преди… — Поредната болка спря дъха й. — О, Боже! Раждам второ бебе, Рейн!
Лицето му изчезна от погледа й, а после отново се появи.
— Вярно! — възкликна той, изпълнен с отвратително задоволство. — Още едно бебе. Напъвай!
— Върви по дяволите! — процеди тя през зъби, но напъваше.
Пет минути по-късно Ариана дари съпруга си с още едно момиченце.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Бебетата растяха.
В един горещ августовски следобед господарят и господарката на крепостта изчезнаха в спалнята си и всеки, който ги видя, се усмихна и многозначително поклати глава. Съпрузите се обичаха и бяха луди един за друг.
Докато Рейн сипваше по чаша вино, Ариана отиде и погледна през прозореца навън. Отдолу пчеларят се разхождаше из двора, покрит от главата до петите като ирокажен, и разнасяше бидоните с мед на кобилица върху рамото си.
„Ще има мед на кифлите ни утре“, помисли си Ариана с усмивка. Това беше любимата закуска на Рейн и тя се обърна да му каже. Завари го да ръси нещо върху виното от някаква малка кожена торбичка. Той сигурно усети погледа й, защото се обърна рязко и скри торбичката зад гърба си.
— Какво криеш там? — тръгна към него тя.
— Нищо — извърна се той да прикрие гърба си. Тя уж тръгна вляво, а после рязко се врътна надясно и сграбчи китката му.
— Виждам, че е нещо. Нещо, което сипваш във виното ми — опита се да разтвори пръстите му тя. — Да не би да се опитваш да ме отровиш, норманецо?
Той разтвори юмрука си и й предаде съдържанието му.
— Това е любовно биле — каза й леко изчервен.
— О-о-о, любовно биле! — провлачи тя, разглеждайки малката кожена торбичка. — Толкова ли съм те измъчила напоследък, че се налага да прибягваш до магии, за да изпълниш съпружеските си задължения?
За нейно удоволствие руменината на острите му, скули се увеличи.
— Просто бях любопитен. Талезин ми даде тая проклетия в онази нощ, когато ти танцува гола под луната и се инатеше да споделяш леглото ми.
— Нещо си се объркал, милорд, по отношение на това, кой за какво се е инатял. А оръженосецът ти е един досаден интригант, който си вре носа навсякъде!
— И все пак — ухили се неочаквано той — трябва да се съгласиш, че е интересно да се опита. Ето, и двамата ще пием. — Той взе стакана, разбърка виното с пръст и го поднесе към устните й. — Първо ти.
Ариана хвана китката му с две ръце и избута чашата от лицето си. После погледна съдържанието, като почти очакваше да види ослепителна светлина и магически искри, но в чашата имаше обикновено вино, поръсено с някакъв светлокафяв прашец. И все пак тя имаше достатъчно разум, за да вярва на тоя нещастен оръженосец, пък и Рейн трябваше да се държи по-зряло.
— Може да е могъща магия — каза му.
— Ами! Някакъв си корен, мас от таралеж и свински черен дроб. Най-вероятно само ще ни предизвика гъдел. Пък може и да ме вдъхнови да ти покажа някоя още по-френска перверзия — добави той с насмешка и надигна чашата.