— Недей! — сграбчи го отново тя. — Рейн, трябва да си разбрал досега, че Талезин не е обикновен оръженосец. Той е мъдрец… магьосник.
— Да, наистина е магьосник като трябва да се измъкне от работа и да си навлече беля.
— Може да прави бури посред лято и да бъде на две места едновременно.
— Аз пък съм забелязал, че никога не е там, където му е мястото.
— Но шлема му е реликва от предците ни. В него има магия…
Той се наведе и я целуна, за да млъкне, разливайки голяма част от виното по пода.
— Няма магьосници, Ариана.
— Щом казваш — сведе смирено поглед тя, но само след миг отново вирна глава. — Но сега вече разбирам откъде е дошла уелската поговорка, че по-скоро ще чуеш кукуригане от кокошка, отколкото мъдрост от устата на норманец.
Той се разсмя и бутна виното в ръцете й.
— А излей това в мъдрата си уста и престани да обиждаш своя съпруг и господар.
Погледът й пробяга от усмихнатото му, изпълнено с очакване лице до чашата с вино и обратно и тя понечи да надигне чашата, но тъкмо преди да отпие, се отказа и я бутна в ръцете му.
— Първо ти.
Той сви рамене и отпи две здрави глътки от виното. Тя внимателно го огледа. Статуите в параклиса бяха по-изразителни от лицето му.
— Е?
— Усещам гъдел — ококори очи той.
— Гъдел ли?
Очите му още повече се опулиха.
— Не, по-скоро набъбване, трептене и втвърдяване. Да, определено втвърдяване.
Той скочи отгоре й и тя изписка. Двамата се строполиха на леглото и устните им се впиха в дълга целувка, която започна страстно и горещо и постепенно стана нежна и дълбока.
— Милорд!
Рейн се отлепи от устните й колкото да извика:
— Махай се, Талезин. Този път всичко е по нейно желание.
Гласът се извиси ту нисък, ту висок, като на юноша.
— Аз съм Рьодри, милорд. Дошъл е пратеник. От краля.
Рейн веднага се изправи, а Ариана скочи, приглади дрехата си и хвърли изучаващ поглед към непознатия на вратата. Той беше гол, като се изключи препаската между краката, и тялото му — намазано с елей, за да се улесни тичането — лъщеше от пот. Беше толкова слаб, че туптенето на сърцето му почти се виждаше изпод изпъкналите му ребра.
Съобщението бе навито в парче бамбук. Рейн измъкна пергамента, счупи печата и Ариана, която го бе научила на азбуката, с гордост го загледа как чете текста. Но когато видя промяната в лицето му, топлото й чувство постепенно се смени с тревога.
Без да каже нито дума, той й подаде пергамента и макар че тя все още не знаеше съдържанието му, ръцете й трепереха докато го поемаше.
Думите сякаш бодяха очите й като безброй игли. От гърдите й се надигна едва доловим стон. Крал Хенри отново събираше многочислената си армия, за да завладее Уелс и да унищожи уелския принц Оуейн Гвинедски, и викаше Черния дракон, неговия „най-силен и смел рицар“ да се присъедини към него, да се бие с него. Да убива заради него. Да убива уелсците… нейния народ.
Бяха толкова щастливи, тя и Рейн. От деня, в който се бяха родили децата им, от деня, в който й каза, че я обича, тя живееше в радост и доволство. Най-после се бе почувствала сигурна, обичана, желана.
Но винаги, винаги, някъде зад щастието й се криеше страха, че един ден това ще се случи. Беше прекалено да се вярва, че примирието може да изтрае дълго, че народите — неговият и нейният — ще успеят да заживеят в мир. Норманците вечно мечтаеха за нови земи и нова власт. А уелсците — те просто мечтаеха за свобода.
Но съпругът й беше норманец и господарят му беше норманец. Той бе дал рицарска клетва за вярност — бе се заклел пред крал Хенри в честта си и мъжкото си достойнство. Обичаше я — в това тя не се съмняваше. Заради тази любов той бе способен на всичко. Но можеше ли да иска от него да престъпи клетвата си? Вестоносецът прочисти гърлото си и каза:
— Кралят тръгна към Беруин, милорд. Иска вие с вашите рицари да го застигнете там.
— Слез в залата, добри ми човече — отвърна Рейн. — Слугите ми ще те напоят и нагостят.
— Благодаря ви, милорд — поклони се пратеникът. Ариана пусна пергамента на масата и впери невиждащ поглед през прозореца.
Проклет да е Хенри. Проклето да е това алчно изчадие адово. Не му ли стига половината християнски свят, ами иска да завземе и Уелс? Защо не ги остави да отгледат децата си и да остареят заедно в мир?
Тя затвори очи и стисна здраво юмруци, ала когато отново ги отвори, нищо не се бе променило. Слънцето продължаваше да сипе жар върху отъпканата пръст на двора, пчеларят удряше по металните си бидони и симулираше буря, за да събере питомците си, и непрекъснатият тътен сякаш бе отзвук на далечна битка.