По челото й изби пот. Не беше забелязала жегата преди, но сега сякаш се задушаваше. Чифт тежки ръце легнаха на раменете й.
— Хенри е мой господар и мой крал. Дългът ми повелява да се явя, когато ме вика.
Рейн й казваше нещо, което тя отдавна бе осъзнала. Но въпреки това в душата й се надигна гняв.
— Не знам дали ще мога да го понеса. Ами ако убиеш баща ми, Рейн? Как ще живея с човека, който е причинил смъртта на баща ми?
— Аз няма да убия баща ти, Ариана.
Тя се обърна рязко и избута ръцете му.
— Откъде си толкова сигурен? Може да го прободеш с копието си в разгара на някоя битка и дори да не разбереш, че е бил той.
Лицето му стана сурово. Очите му отново се скриха зад онази сива пелена, която ги правеше безизразни и студени.
„Ето, промяната вече е налице“, помисли си тя отчаяна и в същия миг осъзна, че Рейн също можеше да бъде убит от баща й.
Той се обърна и тръгна към вратата. Нещо се заплете в краката му и той се наведе да го вземе. Беше една от играчките на близнаците — агънце с тяло от вълна, изписана глава и дървени крачета.
Рейн загледа играчката, замислен и неподвижен, а когато отново вдигна глава, в очите му имаше тревога и някаква странна решителност.
— Не мога да се бия!
Тя стоеше като вкаменена и чакаше. Чакаше следващите му думи.
Той стисна агънцето и отсече:
— Ще се подчиня на заповедта на Хенри, но няма да водя армия със себе си. Нито пък ще се включвам в проклетата му война.
— Но ако отидеш без хората си, той ще побеснее. Може да те обвини в измяна. Може…
— Не, скъпа, колкото и да е странно, той често се вслушва в думите ми. Ако се срещна с него и му поговоря, може би ще успея да го убедя да изостави това необмислено начинание. Мога да отида и при баща ти като мирен пратеник. Може пък да се споразумеят нещо тези двамата.
— Би ли направил това за мен?
— Правя го и за себе си, за децата ни. Но най-вече заради Рудлан, защото който и да спечели тази война, земята ни отново ще се превърне в разменна монета. Хората, които орат нивите и гледат животните, тези, които строят новата ни крепост, за да ни направят по-неуязвими — те ще страдат. Те са моят народ, Ариана. Нашият народ — било то уелсци или англичани. Мой дълг е, като техен господар, да ги защитавам.
Тя се приближи, застана пред него и бавно падна на колене като васал, който дава клетва на господаря си.
— Толкова те обичам.
Той я изправи на крака и погали лицето й.
— И аз те обичам, мъничката, и ще мисля за теб всеки час, всеки ден, вечно…
— Не знаех, че у теб има толкова поезия, норманецо — усмихна му се тя.
— Милорд, вземете ме с вас.
Стреснати от неочаквания глас, двамата се обърнаха и видяха Рьодри, който още стоеше край вратата. В цялата бъркотия съвсем го бяха забравили.
— Не, ще отида сам, момчето ми. Но все пак ти благодаря.
— Но на вас така или иначе ще ви трябва оръженосец, който да носи копието и щита ви. Вземете ме вместо Талезин. Мога да говоря с баща си. Мога да го убедя да ви се довери.
Ариана видя копнежа в лицето на Рьодри, отчаяния стремеж да докаже, че е мъж, да се покаже смел и способен да поема рискове.
— Той има право, съпруже.
Рейн, който вече се бе заел със сабята си, вдигна глава и каза:
— Е, добре, щом сестра ти дава съгласие…
— Отивам да приготвя бронята и коня ви, милорд — смутолеви набързо Рьодри и хукна навън.
Още преди момчето да излезе, Рейн застана пред нея и я притисна в прегръдките си. Двамата постояха така за миг, а после устните им се сляха в целувка, която съдържаше всичко, което двамата не можеха да си кажат с думи.
— Обещай ми, че няма да рискуваш живота си — промълви тя.
— Не се притеснявай за това, кариад — усмихна се той. — Станал съм много предпазлив човек, откакто се ожених за теб.
Той я целуна още веднъж бързо и пламенно, а после се обърна и тръгна към вратата.
— Рейн… — спря го тя, за да види още веднъж това лице, което толкова обичаше.
Всичко можеше да се случи. Всичко… Страхът стягаше гърдите й, давеше я като гъст, лепкав дим, задушаваше я.
„Ако го загубя“, помисли си тя, „ако го загубя, не ще мога да живея вече“.
— Чувствата ми не са раздвоени, милорд. Вече казах, че съм направила своя избор. Каквото и да стане, това никога няма да се промени. Докато съм жива.
Той не промълви, дори не се усмихна, но тя съвсем ясно видя любовта в очите му.
— Ще те чакам да се върнеш при мен, Рейн. Времето е без значение.
Ариана стоеше на източния брустер, а горещият сух вятър свистеше по пустото поле и безпътицата му сякаш изпълваше душата й.
Точно от това място тя бе видяла Рейн за първи път. Тогава той изглеждаше толкова свиреп, възседнал огромния си боен кон, развял знамето с черния дракон на фона на притъмнялото небе. Стоеше неподвижен в средата на полето и безразсъдната му смелост почти ги респектираше. А после ярка светкавица разцепи сивите облаци и оглушителен тътен разтърси небето. Макар да бе завоевател, враг, тя още тогава го разпозна със сърцето си. Той беше черният рицар от виденията й, нейната съдба.