Отдавна не се бе сещала за онова видение, в което Рейн насочваше копието си към сърцето й. Нито пък за другото, явило се малко по-късно: огрян от слънце хълм и златокос рицар, който я чака с отворени обятия. В деня на сватбата това видение й бе донесло радост и надежда, но сега я плашеше. Тя не смееше и да помисли, че в живота й ще има друга любов. Не можеше да си представи, че това изобщо е възможно. Та тя изцяло принадлежеше на Рейн. Друг мъж за нея никога не можеше да има.
Едва ли бе изтекъл и час откакто той бе прекосил моста и бе изчезнал зад хоризонта, но тя вече чувстваше празнотата от неговото отсъствие. На следващия ден той вече щеше да е застигнал армията на Хенри.
От малкото си срещи с английския крал Ариана бе разбрала, че Хенри не е човек, който лесно може да се отклони от път, който вече е поел. Но и упоритостта на Рейн не беше за подценяване. Целият му живот бе доказателство за това, че когато той иска нещо, в края на краищата го постига.
Нещо се раздвижи долу и Ариана се наведе да погледне. Талезин крачеше през полето. Вятърът плющеше в черната му мантия, а златният му шлем хвърляше отблясъци на слънцето. Ариана понечи да го извика, но в същия миг той спря и вдигна ръце към небето.
Вятърът утихна.
Утихна и самата земя.
Настъпи такава тишина, че Ариана долавяше дори жуженето на мушиците над рова и плясъка на вълните в далечината.
Талезин просто стоеше насред полето, вдигнал ръце над главата си като Мойсей от онази гравюра, която Ариана бе виждала в параклиса, а около тялото му искреше ореол синя светлина — ярка, изпъстрена със сребърни лъчи. Тревата и листата около краката му се разбушуваха и устремиха към небето, сякаш бяха попаднали в средата на някакъв вихър.
Тревите зашумолиха, въздухът се раздвижи сякаш изпод крилете на хиляди птици и едва тогава Ариана усети, че отново бе задухал вятър. Но този път в него имаше някакъв огън. Огън, който пращеше, пукаше и облазваше кожата й. Във въздуха се долавяше миризма на сяра.
Над хоризонта далеч в морето започна да се оформя облак. Отначало малък, а после все по-плътен и по-ку-пест. Към него се присъединяваха нови и нови облачета, докато накрая сякаш самото море/започна да се издига в небесата. Облаците станаха хълмове, после планини, които прииждаха към нея и постепенно поглъщаха и слънцето, и небето. Тежест легна над земята. Тежест и тъмнина. Закапаха първите капки дъжд.
„Буря“, помисли си Ариана, „Той прави буря!“
Аурата, която обграждаше Талезин, вече беше огненочервена. Лицето му пламтеше, сякаш бе застанал пред огромен огън. Той протягаше ръце все по-високо в небето да прегърне надвисналите облаци, а от върховете на разтворените му пръсти изригваха разноцветни огньове.
Светкавици разцепиха въздуха. Земята се разтърси от оглушителен тътен. Небесата така притъмняха, че можеха да съперничат на дълбините на ада. Отново просветна светкавица. Ослепителният й блясък ясно очерта черните корони на дърветата, които дращеха небето с костеливите си ръце. Вятърът обстрелваше земята с откоси дъжд. Водната пелена се спускаше от небето с такава сила, че Ариана падна на колене.
Тя се прекланяше пред могъществото на бурята, едновременно удивена и уплашена. Дърветата се цепеха с трясък, вятърът свистеше пронизително, дъждът бе като огромна водна паст, която я поглъща.
Тя закри очи и се сви на кълбо до стената на брустера, а светът наоколо започна да се върти в поглъщащ вихър от мъгла, светлина и синкав огън…
Кървава пара се издигаше от земята, разстилаше се и избледняваше в мека бяла светлина. В тази млечна пелена за миг проблясваха образи. Просветваха и се сливаха като точките на зар, който се върти. Крал Хенри, с лице изкривено от ярост, крещеше: „Ослепете го!“. Рьодри, блед като мъртвец, скован от страх, трепереше в здравите лапи на двама освирепели мъже. И Рейн. Устните му се изтеглиха в иронична усмивка, а сабята му прониза нечия ръка.
А после картината ясно се очерта сред мъглата, сякаш зарът внезапно бе спрял да се върти — бесилка и на нея мъж. Вятърът люлееше безжизненото му тяло и въжето проскърцваше. Неподвижният въздух миришеше на смърт и разложение. Прииждаха гарвани. Отначало един или два, а сетне десетки, спуснали се от хълма като черен облак сред плясък на криле, който заглушаваше и вятъра. Зловещите птици накацаха по пустата земя и голите дървета, по раменете на бесилката и по самия обесен. Бавно мъртвото тяло се извъртя и започна да се люлее към нея.