Тя изпищя.
Картината се разпръсна, разпука се като тънък лед и спокойна, студена и ослепително бяла мъгла легна над земята. Въздухът бе така смразяващ, че трудно се дишаше. Тя се опита да поеме дъх и гърдите й простенаха, а празнотата на тази ярка и ледена светлина сякаш я погълна…
Когато отвори очи, пред нея се издигаше мокра каменна стена. Лицето й лежеше в локва. Отвсякъде се стичаше вода, а тялото й бе прогизнало до кости. Ариана с усилие се изправи на крака.
В гърлото й се надигаше отвратителна буца. Тя затвори очи и се опита да я преглътне, но лицето на обесения бе там и я чакаше. Всъщност тя бе извикала и бе разпръснала картината преди да го види, но… знаеше.
Знаеше, че виденията никога не лъжат.
Ужас притисна гърдите й и скова гърлото й. Рейн! Цялото й съзнание крещеше името му. Той бе тръгнал да донесе мир на народите им, а бе постигнал смъртта си.
Но тя трябваше да отиде при него, трябваше да го предупреди. Щеше да накара Талезин. Той беше магьосник. В това вече нямаше съмнение. Можеше да предизвиква буря, да пътува през времето, да бъде на две места едновременно. Той беше в състояние да прелети при Рейн и да го предупреди навреме.
Ариана стисна каменния парапет и бавно се изправи на крака. Погледът й пробяга по подгизналото поле. На хоризонта синевата на небето се сливаше с тюркоазните морски дълбини. Две-три пухкави облачета, като подхвърлени чепки вълна, плуваха лениво над водата. Слънцето сипеше злато. Ако не бяха локвите и просмуканата с вода земя, Ариана едва ли щеше да повярва, че някога е валяло.
Бурята бе изчезнала.
Талезин също.
Горещото августовско слънце пронизваше с лъчите си редките ели. В тежката си броня Рейн се обливаше в пот, а неочакваната и необикновено силна за сезона буря, която се бе разразила следобед, допълнително го бе измокрила и той още не можеше да изсъхне съвсем.
„Скоро ще се размекна като старо сирене“, помисли си той с насмешка. „Вече май остарявам за всичко това.“
Рьодри яздеше смълчан до него и вероятно се чувстваше така мизерно, както и изглеждаше. С полепналата по главата му коса и лицето, обляно в лепкава кал, той приличаше на плъх.
— Как си, момче? — попита Рейн. Рьодри се изправи в седлото си.
— Добре, милорд… Милорд, обичате ли сестра ми?
— Да, обичам я.
— Защо?
— Защо ли?
Въпросът наистина свари Рейн неподготвен.
— Искам да кажа, какво кара мъжа да предпочете една жена пред друга? На мен всичките ми изглеждат еднакви. Всъщност — нацупи се той, — ако трябва да бъда откровен, не намирам особена полза в тях. Скимтящи, чувствителни същества. Все се сърдят, цупят и плачат за нещо.
— Когато се появи истинската жена, ще го разбереш. По дяволите, изобщо няма да можеш да се противопоставиш, така че по-добре се предай още в самото начало. Така ще си спестиш много мъки — обясни вещо Рейн и се разсмя.
Може би трябваше някой да го ощипе, та да повярва, че е приел поражението си пред Ариана. А всъщност той дори бе коленичил пред нея.
Конете шляпаха бавно и с усилие през лепкавата кал. Буря като днешната едва ли се бе случвала друг път. Вятърът бе изтръгнал с корените дървета, високи като кули, а от небето сякаш се бе изсипал всичкия дъжд, складиран за следващото хилядолетие.
Двамата яздеха покрай обрулените храсталаци на пустия хълм. Земята наоколо беше запусната и подгиз-нала от дъжд. Рейн видя, че конят му наостря уши и миг по-късно сам дочу звуковете — дивото цвилене на коне, скръбният вой на боен рог и жалните стонове на умиращи бойци.
Той пришпори коня си в галоп и подвикна на Рьодри да го последва. Когато превалиха хълма пред тях се разкри низината, в която течеше река Сийрог. — Мили Боже! — прошепна Рьодри вцепенен. Сийрог бе излязла от коритото си и бе помела стана на великата армия на Хенри. Пречупени копия и изкорубени щитове стърчаха в гъстата трева край брега. Коне и товарни мулета се носеха удавени по течението. Онова, което природата не бе успяла да унищожи, уелсците бяха довършили. Обковани в тежките си брони англичаните се бяха оказали прекалено уязвими за бързоногите уелсци с техните точни лъкове. Реката течеше алена от кръв.
Кралската шатра — парче прокъсана коприна — се валяше в калта. Знамето на монарха висеше отпуснато от клоните на един огромен дъб. Хенри крачеше около дървото, подритваше буци кал и камъни, а проклятията му се чуваха далеч преди Рейн и Рьодри да го стигнат.
Рейн слезе от коня и, следван от Рьодри, тръгна покрай брега към самотния дъб и сразения, ядосан владетел. Тук гледката бе още по-потресаваща. Реката непрекъснато изхвърляше трупове и ги подреждаше като дънери край брега. Вонеше на тиня и разлагаща се плът. Много от бойците не бяха имали време да страдат от раните си. Просто се бяха удавили.