Рейн с носталгия се замисли за надеждите на Ариана Да се постигне мир между Хенри и баща й. След всичко това кралят едва ли щеше да го слуша.
Той стоеше, обграден от благородниците си, които, познавайки избухливия му нрав, кръжаха на безопасно разстояние. Един от тях беше Хю, чиято елегантна фигура за първи път изглеждаше жалка. Сребърната му броня бе изкривена и одраскана като медното канче на просяк. Шлемът му се бе загубил някъде и златистата му коса висеше сплъстена, изгубила къдрите си. Черната пръст на Уелс бе полепнала по красивото му лице и той по-скоро приличаше на калайджия, отколкото на граф.
Хю пръв забеляза Рейн и извика. Кралят за миг се скова, а после бързо извърна глава, застана с ръце на хълбоците и зачака Рейн да се приближи. От качулката на обточената му с хермелин мантия капеше кална вода и се стичаше в локва между островърхите му обувки. Кожата над рижавата му брада бе морава като зряла слива, а широките му гърди се надигаха от гняв.
Той хвърли на Рейн надменен кралски поглед, който бе предназначен да смрази кръвта на младия рицар, и отсече:
— Закъсняхте, Рудлан.
Рейн застана пред своя крал, закова сивите си очи в него и отвърна:
— Господарю…
Кралят отмести поглед. Рейн огледа опустошения лагер и си позволи лека усмивка.
— Уелс май не се съгласява с вас, кралю.
Рискът беше напълно премерен и целеше кралят да излее гнева си върху наглостта на Рейн. Но не успя. Хенри вдигна ръка и изрева:
— Хванете го!
Рейн хвана сабята си и едва тогава осъзна, че Хенри не сочеше него, а Рьодри.
Хората на краля веднага сграбчиха момчето. Рейн подскочи, почти извадил сабята си, но един млад рицар с остро, освирепяло лице, изви ръката на Рьодри и момчето прехапа устни от болка.
— Това не прилича на кралската ви особа — да излеете гнева си върху някакъв си оръженосец! — каза Рейн, стараейки се да запази спокойствие, но издайническите нотки в гласа му го разкриха.
— Той не е „някакъв си оръженосец“ — озъби се Хенри. — Той е син на Оуейн и мой заложник и ще плати за безразсъдството на баща си.
— Момчето няма вина за това, сир — подхвана Рейн и застана между краля и брата на Ариана. — Той е с мен от две години и през всичкото това време ми е служил вярно.
— Няма вина ли? Няма вина! Той е заложник, гарант за доброто поведение на баща си. Не виждате ли какво направи той? Оуейн се държа лошо. Много лошо!
Кралят сякаш изплюваше думите. Устните му се свиваха около зъбите, очите му излизаха от орбитите си от ярост, а луничките на лицето му потъмняха и заприличаха на белези.
Рейн стоеше и гледаше този човек, комуто бе служил с вярност и чест в продължение на толкова години. Този човек, който се смяташе за достоен да бъде крал на всички британци и… от чиято уста сега излизаше пяна, като от бясно куче.
— Вие бяхте този, който наруши примирието и се втурна да напада — каза Рейн с леден глас. — Не можете да вините Оуейн за това, че защитава земята си.
Хенри се закова на място. Огромните му гърди се надигаха учестено. Очите му кипяха от гняв, а после се присвиха и заприличаха на два процепа.
— Тази земя е моя по право и аз повече не мога да търпя неговото присъствие на нея.
— Въпреки това не можете да вините сина на Оуейн. Вие също имате син — смятате ли, че той трябва да плаща за вашите грехове?
Кралят вдигна глава и се разсмя. Един по един мъжете го последваха. С изключение на Рейн.
Но смехът на монарха изведнъж секна и в настъпилата тишина Хенри почти небрежно каза:
— Честър, вземете кинжала си и извадете очите на този уелски изтърсак.
Хю посегна към ножницата си и почти се изсмя, но после нещо сякаш го жегна и той само прочисти гърлото си. Беше настъпила такава тишина, че дори се чуваха капките, които се стичаха от дърветата. Лицето на Рьодри стана мъртвешко бяло, той се смрази от ужас, но не издаде нито звук.
— Честър! — изрева Хенри.
— Аз, сър! — прехапа устни Хю.
Кралят се наведе, навря лице в лицето на графа и отново викна:
— Казах… да му извадиш очите! Хю несъзнателно се дръпна назад.
— Но…
— Боже Господи, за нищо не ставаш. Дай! Аз ще го направя.
Кралят извади кинжала от ножницата си, но Рейн беше по-бърз. Сабята му излетя със свистене и… прикова ръката на Хенри към дъба отзад.
Кралят изпищя като настъпена котка и викът му прокънтя в дефилето. Пръстите му се отпуснаха и кинжалът падна на земята.