Зазвънтяха саби, но гласът на Рейн — рязък и опасен — ги заглуши:
— Хвърлете оръжието! Или може би някой от вас има желание да стане причина за недъгавостта на своя крал?
Рейн бе пробол Хенри между палеца и показалеца — рана, която щеше да зарасне след седмица-две — но само с едно-единствено движение той можеше да прекъсне сухожилията и да осакати монарха завинаги.
— Рьодри — продължи той спокойно. — Освободи господата от оръжията им и ги хвърли в реката. После докарай конете. Действай бързо, момче.
Очите на Хенри изскочиха и се напълниха с кръв.
— Ще умреш като предател заради това, Рудлан! — просъска той. — Ще те обеся и ще разкарвам главата ти на кол! Ще ревеш за милост, докато глас не ти остане!
Рейн не отвърна. Едва ли имаше нещо за казване. За един-единствен миг от най-верният човек на Хенри, той се бе превърнал в негов най-голям враг. И връщане назад нямаше.
Рьодри се появи отзад, навил поводите на конете около кльощавия си юмрук. Момчешкото му тяло едва забележимо трепереше, а очите му — зелени, чисти и така познати — бяха вперени в Рейн.
Със свободната си ръка Рейн хвана коня си за юздите и изчака момчето да се качи.
— Разрешете да напусна, кралю — каза той с усмивка, извади ловко сабята, метна се на коня и препусна.
Двамата с Рьодри профучаха през дефилето, а след тях се разнесоха викове. Имаха няколко минути преднина, докато хората на Хенри се уверят, че кралят им ще оживее и се организират да тръгнат след тях.
Пред тях се издигаше хълм, с гъста елова гора от източната страна. Рейн смушка коня си в тази посока, а когато влязоха на стотина метра навътре в гората, хора и коне сякаш изникнаха от земята и ги обградиха.
Трийсетина стрели се насочиха към гърдите на Рейн, но него повече го тревожеше сабята, която приковаваше гърлото му. Погледът му се спусна по дългото острие и срещна чифт познати морскозелени очи. Гъсти кестеняви мустаци подскочиха в иронична усмивка.
— Добре дошъл в Уелс, норманецо.
Рейн седеше сред борови иглички и шишарки, завързан за ствола на една ела. Човекът, който го бе поздравил с добре дошъл, стоеше пред него и го гледаше по дължината на тънкия си орлов нос.
— Аз съм Синан Оуейн.
Рейн присви очи срещу слънцето, което блестеше иззад широкия гръб на мъжа, и отбележи:
— Приличате на баща си. Кестенявите мустаци се размърдаха.
— Това комплимент ли е или обида? — Преди Рейн да отговори, мъжът продължи: — Брат ми Рьодри имаше какво да ни разкаже. Като го слуша човек, ще каже, че сте герой, излязъл направо от легендите на някой бард. — Рейн не отвърна и човекът учудено вдигна вежда. — Виждам, че сте и скромен.
Той се наведе, извади кинжала си и преряза въжетата, които стягаха китките на Рейн.
— Вие сте спасил очите на Рьодри, което е равносилно на това да спасите живота му. Имате пълното право да ми се сърдите за тази обида — да ви завържа така като куче. Ако разбере Ариана, здравата ще ми се накара. Как се живее със сестра ми? Винаги съм смятал, че онзи, който се ожени за нея или трябва да е светец, или престъпник. Вие от кои сте?
— Зависи от времето.
Синан се разсмя. Рейн разтърка изтръпналите си китки, пое подадената ръка, изправи се и двамата тръгнаха да се присъединят към групата. Когато наближиха, Рьодри излезе напред, повел черния ат на Рейн, и про-чувствено каза:
— Милорд, онова, което направихте… Просто не мога да ви се отблагодаря, не знам…
— Стига, Рьодри — изджафка Синан. — Човекът няма нужда да му плачеш на рамото. Бронята му ще вземе да ръждяса.
Рьодри се изчерви и Рейн приятелски му се усмихна.
Но само след миг усмивката му застина. В съзнанието му изникна Хенри, побеснял, с дупка в ръката, и Ариана и децата им, които бяха сами в крепостта и можеха лесно да станат жертва на отмъщението на разгневения монарх.
— Ариана е в Рудлан и Хенри… — понечи да каже той на Синан, който успокояваше коня си и се канеше да го яхне.
— Не се притеснявай. Няма да стигне далеч. Погрижихме се за това — усмихна се Синан и се метна на коня. — Все пак нищо не ни пречи да се оттеглим в твоята крепост. Аз лично нямам нищо против да спя в хубаво, топло легло утре вечер.
Рейн се замисли. Да вкара част от уелската армия в Рудлан би било все едно овца да покани вълк в кошарата си. Но друг избор едва ли имаше. От този момент нататък той беше на страната на Гвинедите — за добро или за лошо.
Вдигна глава и срещна очите на Синан — дълбоки, морскозелени, същите като на Ариана.
Уелсецът сигурно бе прочел мислите му, защото устните му се извиха в усмивка.