— Както вече казах, добре дошъл в Уелс.
Гората свършваше на върха на хълма и оттам се разкриваше гледка към дефилето. Долу англичаните все още се лутаха, поразени от уелсците и бурята. В далечината безжизнените тела на убитите лежаха покрай реката, неопяти и непогребани. Някои от тях отчаяно се бяха вкопчили в живота и от време на време сред крясъците на враните, се чуваха мъчителни стонове.
Един от хората на Синан внезапно извика и Рейн се обърна. От изток по голия склон на хълма препускаше самотен ездач. Червената му мантия се вееше като отприщено платно, а дълга кестенява коса се стелеше като водопад, носена от вятъра.
Коса, в която слънцето отблясваше в златисто и алено.
С ъгъла на окото си Рейн видя как един от ранените англичанин се изправи на крака, търсейки опората на някакъв клон и пъхна стрела в лъка си. Миг преди Рейн да осъзнае какво всъщност става, англичанинът стреля.
Стрелата просъска във въздуха като разгневена змия и за част от секундата стигна целта. Тялото на ездачката се изпъна като струна, ръцете й се отпуснаха и на гърдите й изби алено петно. Тя остана като вкаменена за един безкраен миг, а сетне тялото й се строполи назад върху препускащия кон.
— Ариана!
Синан сграбчи юздите на черния жребец и го задържа.
— Късно е, човече. Стрелата я прониза право в гьрдите.
Нечовешка болка приклещи гърдите на Рейн. Той заблъска като обезумял ръката, която държеше коня му и се спусна напред.
— Ако отидеш там, хората на Хенри ще те хванат — извика Синан, самият той задушен от болка.
Страдалческият вик на Рейн прокънтя из дефилето.
— Ариана!
Сякаш минаха векове преди да стигне до нея. Конят препускаше и разтърсваше земята с копитата си, а Рейн дори забравяше да диша.
Когато наближиха, той скочи от седлото още в движение и коленичи пред нея. Тя лежеше по корем, с лице, заровено в пръстта. Разтреперан от страх пред гледката, която щеше да се разкрие пред очите му, той бавно я обърна.
Мили Боже!
Цялата й гръд бе просмукана с кръв. Тя отвори помътнелите си от болка очи и промълви:
— Рейн… боли.
Нищо не трябваше да се промъкне на лицето му — нито вцепеняващата агония, нито непоносимата мъка, която бе вкопчила нокти в душата му и я раздираше, нито зловещата истина, че Ариана, неговата прекрасна Ариана умира, нищо. Такава сила не бе проявявал никога — да я гледа със същите непроницаеми и студени очи, които толкова пъти я бяха ранявали.
С цялата нежност, на която бе способен, той я придърпа в прегръдките си и опря гърба й на гърдите си.
— Ще се оправиш, миличка. Но ще трябва да полежиш така малко.
Тя кимна и въздъхна. Туниката й лепнеше от кръв, чиято топлина пареше пръстите му. Дишането й бе низ от едва доловими въздишки.
Рейн вдигна глава и потърси с поглед мъжа, който я бе убил. Той лежеше неподвижен край един ствол, а ръцете му, изпуснали лъка, висяха безжизнено покрай тялото му. Полудял от болка и страх пред смъртта, той сигурно дори не бе разбрал по кого стреля.
Защо тя? Господи, защо тя?
Ръката й потрепери, сякаш искаше да го докосне, и той обви пръсти около дланта й. Ръцете й бяха толкова студени. Господи, тя вече изстиваше!
— Трябваше да те предупредя… — прошепна едва чуто тя. — Дано не е късно…
Той стисна леко ръката й и, макар че не знаеше за какво става дума, отвърна:
— Не, не е късно.
Земята вече се тресеше от ударите на конски копита. Вятърът донасяше гневните викове на мъже. Бяха го видели. Хората на Хенри идваха, за да го убият.
Той я погледна нежно и отметна кичур коса от лицето й. Устните й затрепераха в усмивка.
— Наред ли е всичко?
Той раздвижи устни, като се молеше да се получи нещо като усмивка, и отвърна:
— Да, скъпа, всичко е наред.
— Рейн… студено ми е, чувствам се толкова странно. Умирам ли?
Повече не можеше да сдържа болката си. В сърцето му се бе отворила кървяща рана и вкусът на кръв изпълваше дори устата му. Той избърса потното си чело и с изненада установи, че ръката му не се обагрила в алено.
Очите й — толкова тъмни, че почти изглеждаха черни — се наляха със сълзи.
— О, Рейн… толкова съжалявам.
„Господи, тя пак се тревожи за мен“, помисли си Рейн.
Ала за онези, които си отиваха, винаги бе по-леко. Те нямаше да преживеят онези безкрайни години на тъга и самота.
Устните й се раздвижиха и той се наведе да разбере какво му казва.
— Целуни ме.
Той склони глава и остана изненадан от топлината на устните й. Искаше му се да й вдъхне собствения си живот заради този, който тя вече губеше.
— Кариад… кариад… Ще ме чакаш ли пак?
— Винаги…
Очите й бавно се затвориха и тя се унесе в сън, който постепенно щеше да премине в смърт. Хората на Хенри вече почти ги достигаха. В известен смисъл той се радваше, че бе заспала, защото не искаше пленяването му да е последното, което Ариана ще види в този живот.