— Подай чашата! Подай чашата!
— Какво откри? — попита Ариана, доволна от врявата, която щеше да скрие умората в гласа й.
Талезин чоплеше нещо по масата и се стараеше да не я поглежда в очи.
— Господарят още не е минал на съд. Скоро май не се очаква това да стане. Хенри се опасява, че милорд ще поиска съдбата му да се реши с дуел.
В такъв случай на обвинение се даваше право да докаже невинността си като се противопостави на обвинителя си на бойното поле. Естествено обвинителят, крал Хенри, нямаше да се бие, а щеше да накара някой от рицарите си да защитят честта му, но според мълвата едва ли имаше човек в цяла Англия, който да бъде равностоен противник на Черния дракон.
— Значи Хенри смята да го държи в тъмница, докато изгние — промълви Ариана, с глас по-горчив и от бирата. — Господ да го порази този английски кучи син!
Една от блудниците се завъртя около Талезин и му прати широка усмивка, разкривайки доста от голите си крака. Момчето дълго и изпитателно я изгледа, ухили се, а после отново се обър на към Ариана.
— Как се чувствате, милейди?
— Добре съм — отвърна тя, стараейки се гласът й да прозвучи ведро.
Всъщност се чувстваше отпаднала и уморена от петнадесетдневното пътуване. Все още не се бе възстановила напълно от раната, а знахарят на баща й бе обявил оживяването й за чудо. Но той едва ли подозираше, че Талезин е магьосник, а иначе всички знаеха за невероятните лечителски способности на мъдреците. Седмици наред Талезин бе стоял до леглото й в имението на стария Оуейн и бе сипвал в гърлото й отвари, чиито свойства тя не искаше и да знае.
Талезин се наведе да огледа лицето й.
— Ако ви боли, милейди, мога да ви дам…
— Не, не, добре съм. Всъщност, може би съм малко гладна…
Талезин щракна с пръсти и извади мазен вързоп от пазвата си. Извади отвътре наквасена питка, пълна с яйца и сирене, и я подаде на Ариана. Ала когато тя допря храната до устните си, стомахът й се сви и едва не повърна.
Талезин, видял отвратеното й изражение, прибра обратно питката и извади друга.
— Опитай това. То поне е сладко.
Тя поклати глава и избута храната по масата.
— Май ще се окаже, че не съм гладна в края на краищата.
— Нуждаете се от сън, милейди — потупа я Талезин по рамото. — Едва ли ще помогнете на господаря ако припаднете от умора или ако се разболеете.
Тръпки побиха Ариана при мисълта за стаята, натъпкана с нарове, покрити с гъмжащи от бълхи одеяла.
— По-добре да поседя малко тук.
Тя се облегна на стената, затвори очи и лицето на Рейн веднага изникна в съзнанието й. В този неин спомен той се усмихваше със своята рядка и толкова хубава усмивка. Предпочиташе да не мисли къде е той сега — затворен в мръсна килия, дълбоко в злочестата Бяла кула на Лондон.
— Дали знае, че изобщо съм жива?
На следващия ден Ариана и Талезин се присъединиха към разнебитените каруци и мърляви животни, прекосяващи Темза по дървен мост, който почти се разпадаше. От облаците, които притискаха стените и кулите на града, непрекъснато се сипеше дъждец.
— Вижте, милейди — каза Талезин и посочи един живописен кораб, който се полюшваше край прогнилия кей. — Това корито е дошло чак от Испания. Какво ли вози? Ако се съди но миризмата сигурно са смокини.
Талезин викаше да заглуши звъна на църковните камбани и потракването на водениците и не спираше да показва десетките лодки и кораби, които се блъскаха във водата. Ариана разбираше, че той просто се опитва да отвлече вниманието й от главите на предателите, които се разлагаха побити на кол покрай градската порта.
През целия път от Саутуорк към реката, над мозайката от островърхи покриви, сиви сгради и високите камбанарии се извисяваха само величествените градски стени и четирите белосани кули на Уайт Тауър, където бе затворен Рейн. Ала веднъж преминали под портата, пред тях се разкри лабиринт от тесни и криви улички, гъмжащи от измършавели свине, плъхове, по-големи от котки, и множество хора, които се опитваха да завъртят търговия. Кулата вече не се виждаше, но по всичко личеше, че Талезин знае пътя.
Ариана го последва по улица, задръстена от разпилени кокоши глави, пера и вътрешности, изхвърлени от сергиите за птиче месо наоколо. Вонята беше непоносима.
Изведнъж пред тях изникна огромна квадратна кула. Стените й бяха толкова високи, че се губеха в ниските облаци. Безкрайното й каменно туловище бе пронизано само от тесни процепи, през които не можеше да проникне нито лъч. Пред тази зловеща гледка човек можеше лесно да разбере как Бялата кула се е сдобила със славата си на най-непристъпния затвор на Англия.
С влизането двамата не срещнаха трудности, но оттам Талезин и Ариана трябваше да преминат през множество пазачи и стражари, докато накрая стигнаха до надзирателя на краля.