Крал Хенри и малобройната му армия бяха приклещени в едно залесено дефиле. Пред тях пътят бе преграден от паднали дървета, зад тях беше врагът, а от гористите хълмове непрекъснато се спускаха нови и нови уелски войни. Рицарите, в техните тромави доспехи, не можеха да се противопоставят на бързоногите уелсци, върховете на смъртоносните им стрели, които пробиваха дори ризниците. Тесният проход вече бе задръстен от мъртвите тела на хора и коне.
— Кралят е мъртъв! — дочу се нечий вик и в миг хората на Хенри се втурнаха към измамната сигурност на гората.
Рейн видя кралското знаме да пада, нададе боен вик:
— А moi, le Raine! — и се спусна надолу по хълма.
С див рев, той сбра побягналите кралски войски и, без да обръща внимание на стрелите, които летяха към него от всички посоки, се втурна към мястото, където за последен път бе видял краля. Завари Хенри на колене, отчаяно размахал щит пред брадвата на един уелсец, извади дългата си сабя и покоси нападателя със сила, от която самият се разтресе. После скочи от коня, изправи на крака зашеметения крал с едната си ръка, а с другата вдигна знамето от калта, развя го високо над главата си и бойният му вик прокънтя из дефилето.
— А Henri, le roi!
Миг по-късно битката беше вече свършила. Тръбачът на уелсците засвири отбой и врагът изчезна в гъстата гора.
Рейн изтри кръвта от сабята си и се обърна към своя крал. Луничките на младия монарх приличаха на мастилени петна на фона на червената му брада. Изпъкналите му сиви очи бяха пълни с див ужас. Рейн осъзна, че на Хенри му се случваше за първи път да бъде наистина близо до смъртта.
— Изглеждате добре за мъртвец, сир — каза Рейн с ленива усмивка. — Оуейн, господарят на Гвинедите, ще бъде дълбоко разочарован.
— Да, наистина ще бъде — отвърна Хенри през смях.
Естествената руменина започна да се връща по лицето му и големите му груби ръце хванаха Рейн за раменете.
— Ти ми спаси живота! — каза той и впери поглед в очите му. Гласът му затрептя от истинско вълнение. — Кажи, какво желаеш, най-смели сред рицарите, и ако онова, което искаш е във властта ми, то ще ти бъде дадено.
— Ваша Светлост, желая само да бъда ваш слуга. Кралят стисна раменете му и леко го разтърси.
— Днес ти спаси повече от един човешки живот. Днес ти спаси цяло кралство.
Да, наистина. Рейн сведе очи, за да прикрие пламъците на надеждата в тях. И вие, кралю, господарю мой, ще ми дадете Рудлан в замяна.
— Сега не е време за сън, милейди.
Ариана отвори очи и видя лицето на едно момче пред себе си. Лицето му беше толкова бледо, че тъмночервените вежди на челото му изглеждаха като прорези. Те се сключваха над катраненочерни очи, в които проблясваше странна светлина. Той примигна и светлината в зениците му помътня. Устните му се свиха в лукава, типично момчешка, усмивка.
Ариана понечи да се изправи и светът наоколо се завъртя. Момчето сложи здрава ръка зад гърба й.
— Ей, полека. Не ставайте толкова рязко.
Когато подът спря да подскача пред очите й, Ариана се огледа. Все още беше в избата. Русият норманец, който се бе опитал да я изнасили, лежеше проснат между чувалите с брашно. На главата му зееше кървава рана и тя си помисли, че е мъртъв, докато от устата му не се дочу пиянско хъркане.
Слепоочията й пулсираха, а чувството, че всеки момент ще повърне, сковаваше стомаха й. Тя затвори за миг очи.
— Какво стана?
— Сигурно сте си ударила главата и от това сте загубила съзнание за известно време — отвърна момчето.
Гласът му беше странен. Говореше на уелски и макар словата, които произнасяше, да бяха съвсем обикновени, той сякаш ги изпяваше.
Ариана отвори очи и погледна към рицаря. Момчето се усмихна многозначително и хвърли поглед към каменната мелница, която лежеше на пода.
— И той изглежда се е ударил лошо.
— Да не би аз…
Зави й се свят. Спомняше си, че бе замахнала с мелницата към рицаря, но не би следвало да го е ударила, защото той след това бе изругал нещо и бе продължил да мачка гърдите й. Имаше и нещо друго… Една фигура, едно привидение, което бе толкова реално, сякаш наистина беше от плът и кръв. И ярък син пламък…
Каменните стени на избата отново заиграха и Ариана простена. Помисли си, че ще повърне. Задиша тежко и опипа подутината на челото си.
Момчето се изправи на крака бавно и грациозно като атлет. Беше облечен като нормански оръженосец, но на главата му имаше очукан златен шлем, реликва от незапомнени времена. Ариана бе виждала такъв шлем само веднъж — в ръцете на онзи трубадур, който й бе подарил златния купел. Но той беше старец, а лицето, което стоеше под шлема сега, бе на момче, което едва ли имаше и седемнайсет години.