Той ги огледа, окачил иронична усмивка на провисналите си устни, и подигравателно им се поклони:
— Милейди, милорд… — Ключовете на дебелия му кръст се раздрънкаха. — Да не би да сте се загубили? Това е Уайт Тауър, а не проклетата катедрала „Свети Пол“.
Ариана преглътна буцата в гърлото си и каза:
— Искам да видя Господаря на Рудлан.
— Цъ, не може — процеди надзирателят.
— З-защо?
— Заповед на краля, зат’ва.
Ариана извади кожената кесия, която висеше на колана й и продължи:
— Имам пари…
Надзирателят огледа кесията, облиза дебелите си провиснали устни и тъжно поклати глава.
— Ами, честно да ви ка’а, аз не съм от тия дето викат „не, благодарим“ на такива щедри предложения… Обаче тука си рискувам живота, ако стане нещо. — Той се наведе напред, облъхвайки Ариана с вонящия си на чесън дъх и добави: — Тоя се е опитал да утрепе негово кралско господарство. Да-а-а… И ше увисне на бесилото за т’ва. Аз па ше му изкорма червата и ше му отрежа оная работа като се свърши.
— Както и да е — намеси се Талезин и подхвана Ариана, която едва не припадна от думите на надзирателя. — Отиваме при краля в Уинчестър.
Онемяла, Ариана последва Талезин обратно край реката, където двамата наеха лодка да ги закара в Уинчестър.
„Отивам в Уинчестър при краля“, мислеше си тя. „Ще падна на колене, ще се моля да пощади живота му, ще направя каквото поиска.“
Ала Ариана не знаеше, че най-напред ще й се наложи да се моли просто за привилегията да види краля.
Лодката се носеше бавно по ленивата, плесенясала река, покрай бордей, чиито дървени стъпала слизаха направо на кейовете за удобство на моряци и кормчии.
Лодкарят с гордост й показваше прелестите на своя град и току размахваше мазния си пръст за убедителност. Черни врани кръжаха и кацаха на дървени кръсто-подобни бесилки, които се издигаха на фона на сивото небе. Една от тях не беше празна.
Ариана гледаше вцепенена мъртвото тяло, което се люлееше на вятъра и макар че разсъдъкът й говореше, че това не може да е Рейн, дъхът й бе спрял някъде в гърдите, а ноктите й се забиваха в дланите. Бавно, тялото се завъртя… но лицето на мъжа бе неузнаваемо, изкълвано до кост от враните.
Бордеите постепенно се смениха с господарски къщи с просторни градини, скрити зад високи стени. Господарските къщи отстъпиха място на обширни пасища и едва после сред равната зелена шир, като някакво митично царство, родено в млечната мъгла, изникнаха островърхи покриви, бял замък и двете високи кули на катедралата в Уинчестър.
Лодката сиря до мократа стена на Уайт Хол — замъкът на краля, изграден от бели, гладки камъни. Когато Талезин и Ариана изкачиха дългото дървено стълбище, което водеше към централния вход, към тях се приближи един мъж.
По пищността на дрехите му и ширината на скъпия му колан се разбираше, че е благородник. Той се поклони на двамата непознати и каза:
— Ако сте дошли да видите краля — той не е тук. Отиде на лов в именията на Камбърланд.
— Кога очаквате да се върне? — попита Ариана със свито от притеснение гърло.
Благородникът се огледа наоколо, а после се наведе към нея и кръглото му цветисто лице се разтегна усмивка.
— Ами… да ви кажа честно, той не е тръгнал само дивеч да лови. Всъщност по го интересува голямата дъщеря на Камбърланд.
Сред хихикане и рой от усмивки мъжът продължи по пътя си и остави Ариана да го гледа като онемяла. Камбаните в абатството наблизо зазвъняха. Скоро ще ше да се стъмни. Тя съзнаваше, че трябва да потърсят храна и подслон за през нощта, ала всичко изведнъж й се стори толкова трудно, че дори дишаше с усилие. Усилията да се срещне с Рейн и мъчителното пътуване до замъка на краля изразходваха цялата енергия, на която Ариана бе способна.
— Какво ще правим сега? — каза тя, неуспявайки да скрие треперенето на гласа си.
Когато не получи отговор, Ариана се огледа наоколо. Проклетият оръженосец беше изчезнал.
— По дяволите! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи на отчаяние. За първи път започваше да се съмнява, че ще успее да отвоюва свободата на Рейн, че изобщо ще го види някога пак. — По дяволите!
Някой извика зад гърба й. Един мъж стоеше като вкаменен на стълбите и златистата му коса проблясваше, въпреки дъжда, който ръмеше над двора.
— Ариана!
Ариана извърна очи от прозореца, който гледаше към високите камбанарии на катедралата, отпусна се на един стол през разпаления мангал и протегна длани да се стопли. Венчалният й пръстен проблясна на светлината от огъня и тя нервно започна да го върти около пръста си.