О, Рейн…
Раната й пареше, а цялото й тяло се тресеше от усилието да сдържи сълзите и отчаянието си.
Някой изтропа на вратата и Ариана вдигна глава. Граф Хю, отпочинал и елегантен в масленозелената си дреха, влезе в стаята. По всичко личеше, че е преодолял първоначалния шок от срещата им. На красиво изрязаните му устни грееше характерната подигравателна усмивка.
— Ариана… от теб ще излезе идеален Лазар — поклати глава той и усмивката му стана още по-широка. — Сигурно имате чудотворни билки в Уелс.
Ариана стана от стола и елегантно се поклони.
— Милорд…
— Не си ли гладна? — попита той, виждайки отрупаната с непокътнато ядене маса.
— Не, благодаря… Милорд?
— Хю, скъпа. Наричай ме Хю. Нали все пак сме роднини — ухили се отново той и й подаде чаша вино.
От тръпчивата му миризма на Ариана й се догади. Тя остави чашата обратно на масата и продължи:
— Казахте, че можете да ми помогнете да се видя с краля.
— Всъщност… — прехапа устни Хю — … страхувам се, че една среща с краля едва ли би била от полза. Той изпада в ярост само като чуе името на брат ми. Не ми казахте как ви се вижда градската ми къща?
— Чудесна е — отвърна Ариана, макар да не бе обърнала особено внимание на обстановката.
— Аз съм един наистина богат човек — подхвана Хю с глас, който й напомни за зехтин — мазен и лепкав. — А парите могат да осъществят много желания. Например, ако реша да организирам бягството на Рейн от Уайт Тауър, без съмнение ще се справя.
Сърцето на Ариана се разтуптя и тя с усилие запази самообладание. Не й се искаше да храни фалшиви надежди. Нямаше доверие на граф Хю. Не можеше да забрави, че същият този човек бе запратил стрела в гърдите на собствения си брат.
— Ще направите ли това за Рейн? Графът застана пред нея и красивите му устни се извиха в загадъчна усмивка.
— Не, ще го направя за теб. И за себе си, разбира се. Никога не правя добрини, освен за себе си. — Той проследи с пръст извивката на шията й и продължи по нагръдника. — Но на известна цена.
Ариана подскочи.
— Цена?
— Ах, Ариана, Ариана. Всичко си има цена.
„Да, за всяко нещо има цена. Прекалената любов към неподходяща жена например може да ти струва затварянето в Уайт Тауър.“
Така си мислеше Хю, докато вървеше след надзирателя по прогнилите дървените стълби, които водеха към подземието, вкопано дълбоко в основите на кулата. Макар да не бе валяло през нощта, по стените все още се стичаше вода. Хю подозираше, че дори през горещите летни месеци в тази дупка се просмукваше влага. Но тези стени можеха да бъдат и божия благодат, ако водата по тях е единственото, с което човек би могъл да утоли жаждата си.
Ариана го предупреди, че надзирателят няма да приеме подкуп, но за Хю не беше проблем да влезе в тъмницата — трябваше просто да върви с титлата напред. В това да бъдеш граф на Честър имаше известни предимства.
Двамата продължиха по тесен, нисък коридор, който сякаш водеше към дълбините на ада, и спряха пред дъбова врата с масивно желязно резе. Хю усети, че Ариана иотрепера до него. Замисли се дали трепери от студ или от суеверния страх, който всички хора изпитват, когато попаднат в тъмна дълбока дупка, така наподобяваща на гроб.
— Нека вляза пръв — каза той и гласът му отекна в каменните стени. — Не се знае какво ще намерим вътре.
— Направо залагам живота си като ви пускам вътре — възнегодува надзирателят. — Кралят каза…
— Млъкни! — изръмжа Хю. — Иначе скоро няма да има какво да залагаш.
Надзирателят изсумтя и дъхът му излезе на облак от широките ноздри, но ключовете издрънчаха и намериха ключалката. Резето проскърца в тишината и вратата се отвори.
Хю влезе в тясната килия и сякаш бе попаднал в прегръдките на смъртта. Въздухът вътре беше тежък и влажен и се лепеше по дробовете. Дори стените трепереха от студ — стар, вековен студ на сграда, която никога не бе виждала слънце.
Хю взе факлата от ръцете на надзирателя и я насочи навътре. Затворникът лежеше на купчина мръсна слама край стената, от която се стичаше черна влага, и, заслепен от светлината, инстинктивно вдигна ръце към очите си. Хю пъхна факлата в светилника на стената и се наведе да разгледа брат си.
Рейн стана и бавно се изправи на крака. Движеше се сковано като стар мях и тежките вериги на краката му зловещо подрънкваха по каменния под. Сиви очи проблясваха на слабата светлина и се вторачваха в Хю от изпито и брадясало лице. Имаше някаква смиреност в тези познати сиви очи. Те гледаха с погледа на човек, който кротко очаква… желае смъртта.
— Рейн… братко — промълви Хю и гласът му прозвуча дрезгав и неразработен, сякаш той бе затворникът, лежал в тъмната килия през последните два месеца. — Имам изненада за теб.