Рейн го гледаше без да продума. На оскъдната светлина лицето му трудно се виждаше, но Хю беше сигурен, че то изразява равнодушието на човек, за когото не бяха останали изненади.
Хю махна към надзирателя и той въведе Ариана в килията.
Щом видя Рейн, тя изскимтя като изгубено коте. Той вдигна рязко глава и се вцепени. Просто стоеше и я гледаше, сякаш не смееше да повярва на очите си, за да не се разочарова отново.
С задавено ридание Ариана се хвърли в прегръдките му. Той наведе глава, отърка лице в косите й, а после затвори очи и силно притисна тялото й до себе си. Хю, изведнъж изпитал неудобство, изблъска зяпналия надзирател навън и затвори вратата.
Рейн зарови пръсти в косите й и на страните му заблестяха сълзи. Тя хвана главата му с двете си ръце и устата им се сляха. Той пиеше от устните й, както умиращ от жажда човек — поднесената му вода. Трепереше, прегръщаше я и повтаряше:
— Ариана… Ариана…
Двамата дълго стояха притиснати един до друг, поклащайки се в тъжен танц, а после Ариана вдигна глава и се загледа в лицето му. Белегът от плесницата на Хенри се бе превърнал в тънка алена чертичка под скулата му.
— Оживях — каза тя, сляла и сълзи, и радост в гласа си. — А белегът ми е по-грозен от твоя.
— О, Боже… — прошепна той и погали страните й, сякаш искаше да сбере сълзите й за по-късно. — Защо плачеш?
Тя отново сложи длан на лицето му, погледна го в очите и каза:
— Не си загубил земята си, Рейн. Баща ми си върна Рудлан, но той я пази за теб. Става, нали?
Рейй поклати глава, но всъщност едва ли бе чул думите й. Сега земята не го интересуваше. Просто галеше лицето й отново и отново, сякаш да се увери, че тя наистина съществува.
— Как са… Как са децата?
— Те са с майка ми на остров Мун. Растат, Рейн, прекрасни са.
— Всичко е много вълнуващо — намеси се изведнъж Хю, на който малко му оставаше да не се разплаче, — но трябва да обсъдим много неща, а времето е ограничено. Съставил съм план, според който утре вечер ще се измъкнеш от тази килия, братко.
Вестта увисна във влажния въздух на килията.
— Защо? — попита накрая Рейн.
Хю беше подготвен за този въпрос. Неговият по-голям брат знаеше по-добре от всеки друг, че от графа на Честър не може да се очаква милостиня.
— Всичко е много просто — небрежно отвърна Хю и разсеяно вдигна рамене. — Защото искам да прекарам една нощ с жена ти. Тя се съгласи да ми отдаде прекрасното си тяло за една сладострастна нощ, срещу което аз ще използвам неограничените си възможности, за да те измъкна от тази дупка. Естествено, затворник или не, ти не си желан повече в Англия и ще трябва да прекараш остатъка от живота си в дъждовния малък Уелс, но ти така или иначе вече си се установил там.
Хю прекъсна надменната си тирада, доволен от постигнатия резултат.
Ариана не бе и подозирала, че той ще представи по такъв подъл начин споразумението им и това ясно личеше на стъписаното й лице. А Рейн… Рейн имаше същото онова изражение, което се изписваше навремето на лицето му, когато му предстоеше наказание — стегнат, сдържан, готов да понесе всичко, с ясното съзнание, ме ще боли силно.
Той се дръпна от Ариана и я задържа на ръка разстояние.
— Ти съгласи ли се на това?
— Рейн…
— Съгласи ли се!
Тя кимна. Рейн я пусна рязко и Хю започна да се усмихва. Лицето на брат му видимо се промени. Очите му станаха празни и непроницаеми, чертите му се изостриха. Хю бе разчитал на това — брат му винаги беше прекалено горд, дори когато ставаше дума за неговото собствено благополучие.
— Забранявам! — отсече Рейн с равен и студен тон. Ариана вдигна глава.
— Това теб не те касае. Решението е мое и ще го отстоявам.
Тя понечи да си тръгне, но не издържа и се хвърли да го прегърне.
— Рейн…
Той рязко се дръпна от ръцете й и веригите му издрънчаха по пода. Тя стоеше пред него, изпъната като струна, с ръце долепени до тялото и очите й преливаха от сълзи.
— Проклет да си, Рейн. Искам пак да бъдем заедно! Искам да живееш! Готова съм да направя всичко. Всичко!
— Не се продавай заради мен!
Тя трепна сякаш я бе ударил. После изправи глава и се обърна към Хю:
— Можем да тръгваме вече.
Рейн я проследи с поглед, в очите му за миг проблесна тъжен копнеж, но той бързо ги затвори.
Хю предаде Ариана на надзирателя и се върна за факлата. Рейн стоеше, опрян на стената и Хю за първи път осъзна, че брат му може да бъде и слаб. Може би заради глада, или пък за това, че отдавна не е виждал слънце…
С факлата в ръка Хю можеше да види повече от килията. Мястото наистина беше зловещо. Подът бе напластен с невиждана мръсотия, а влагата по стените не беше черна, а някак зеленикава. Изведнъж Хю се почувства невероятно мръсен.