„Когато се върна в Уинчестър, поне час ще се кисна в гореща вана“, помисли си той. „И ще изхвърля всичко, което е било на мен.“
— Хю… Не й причинявай това — прошепна тихо Рейн.
— Не го причинявам на нея, а на теб. Дължа ти го, рейн. Дължа ти го от години. Искам да прекарваш всяка нощ от брака си, както аз прекарах моите. От днес нататък всеки път, когато легнеш между нежните крака на жена си, искам да знаеш, че някой друг е бил там преди.
Рейн отпусна глава на стената и затвори очи.
— Искаш да ти се моля?
Хю се разсмя.
— Трябва да призная, че има нещо привлекателно в това да те видя на колене пред мен, но предпочитам да си представям как ще се чувстваш тази нощ върху мизерния сламен одър със съмнението, че Ариана може би изпитва наслада в моето легло.
Рейн бавно отвори очи.
— Ще те убия!
Хю вдигна русата си глава, замисли се и каза:
— Не, няма да ме убиеш. Защото никога няма да се изправя на дуел с теб, а ти си твърде почтен рицар, за да извършиш убийство.
Хю, граф на Честър, хвана резето на вратата на собствената си спалня и се замисли дали да не почука. После се отказа и влезе направо.
Тя стоеше на прозореца и при шума от вратата рязко се обърна и инстинктивно сложи ръка на гърлото си. Погледна го с големи, уплашени очи, а после приглади дрехата на гърдите си. Това бе несъзнателен жест, но той все пак предизвика вълнение у Хю.
Беше облечена само с алена роба от тънък воал, а отдолу бе съвсем гола.
— Съблечи я! — каза Хю.
Тя развърза колана, дрехата се плъзна по раменете й и се разля около краката й като локва кръв. Лунната светлина се процеждаше през финия лен на прозорците и къпеше тялото й със сребърно сияние. Наоколо бе толкова тихо, че Хю дори долавяше дишането й.
Тя бе толкова крехка. Белегът на гърдите й — червен и дълбок — изпъкваше на фона на прозрачната й кожа. И все пак в нея имаше някаква зрялост.
„Тя е дете на земята“, помисли си Хю. „Топла и жизнена. Сигурно вика и дращи по гърба на мъжа, когато изпитва наслада.“
Тялото му инстинктивно реагира на тази мисъл. С бавни стъпки той се приближи и застана пред нея. Тя го гледаше с очи, зелени като гората нощем и точно толкова пусти.
Какво ли виждаше в него сега?
Той вдигна ръка и проследи извивката на шията й. Усилието, с което тя се въздържаше да не потръпне, го изуми. Тя и брат му наистина бяха родени един за друг — и двамата смели и горди. Сибил едва ли бе способна да направи такава жертва за някой мъж, дори за онзи, когото смята, че обича.
Ръката му пропълзя надолу и докосна връхчетата на гърдите й. После отново и отново, докато накрая те се стегнаха. Ала лицето й остана каменно.
— Мислиш ли, че ще съумееш да изпиташ поне малко удоволствие? — попита той.
Устните й се изкривиха в подобие на усмивка.
— Удоволствието не е част от сделката ни, милорд.
Той се обърна, отиде до масата и си наля чаша вино.
Докато пиеше, погледът му не се отделяше от нея. Луната се бе скрила зад облак и сега кожата й изглеждаше златиста на меката светлина от свещите. Само бледата руменина на острите й скули издаваше притеснението й от това, че стои гола пред него.
— Знаеш ли, няма нужда да правим всичко това — каза й той. — Можеш да опиташ при Хенри — той винаги е имал слабост към красиви жени. А може и да се постараеш да откупиш свободата на мъжа си сама. Рейн изглежда не е особено благодарен за голямата жертва, която правиш за него.
— Рейн се държи глупаво — отвърна тихо тя. — Бих спала и с дявола, бих се продавала по улиците, бих си разтворила крака за всеки мъж в Англия, стига това да спаси живота му.
— И с неговата гордост той никога няма да ти го прости.
— Няма значение. Пак бих го направила. Правя го.
— Не…Не мисля, че ще се стигне дотам — каза той и остави чашата на масата.
После взе дрехата й от пода и й я подаде. Тя не я пое. Учестеното й дишане отекваше в тишината.
— Моля те, не можеш да се оттеглиш от сделката ни сега. Моля те… ще се преструвам, че ми доставяш удоволствие, ще…
Той се разсмя. Дори Сибил не си бе правила труда да се преструва.
— Не, момиче, не би ти подхождало. Виж какво, размислих и реших, че в това няма логика. Ако легнеш с мен от любов към Рейн, то е все едно жена ми да легне с мен, мечтаейки за брат ми. И в двата случая получавам само нечии остатъци.
Имаше и друго, но Хю никога не би го изрекъл на глас. Рейн, с неговата безразсъдна смелост; Рейн, с гордия си рицарски закон, който се преструваше, че ненавижда и за когото всъщност би дал и живота си; Рейн, с несломяемата си, наивна вяра, че в този прокълнат от Бога свят наистина има истина и доброта, всъщност бе такъв, какъвто Хю винаги бе искал да бъде. Толкова пъти през годините той бе ненавиждал брат си. Но имаше и време, в което го бе обичал повече от всичко.