Хю поклати глава и се надсмя над себе си.
— Искаш… Искаш да кажеш, че въпреки всичко ще уредиш бягството? — попита плахо Ариана.
Хю се замисли и вдигна глава.
— Ами, не би ми било приятно да видя как нещастният ми брат завършва позорно на Тайбърн Хил. Това би било грозно петно за доброто име на фамилията. — Той отново взе чашата с вино и замислено я разгледа. — Знаеш ли, така и не можах да разбера защо Рейн вечно се стараеше да спечели уважението и любовта на стария граф. Той всъщност бе единственият мръсник в нашия род.
Ариана все още стоеше, стиснала робата в ръце, вперила големите си тъжни очи в него.
— Вземи да се облечеш, преди да се разчувствам и да променя мнението си.
Когато тя заметна робата, той отново дойде при нея и, за изненада и на двамата, братски я целуна по носа.
— Остани тук през нощта. Заключи вратата, ако така ще се чувстваш по-добре, макар че ти давам честната си дума — колкото е мизерна да е тя, — че няма да накърня добродетелта ти.
Той бързо се обърна преди да е променил решението си.
На вратата се спря и отново я погледна. Тя стоеше в средата на стаята, прихванала робата над гърдите си, а устните й бяха полуотворени от изненада. А може би от облекчение. Наистина беше красива. За миг проклетата мисъл, която бе тормозила живота му, отново изникна в съзнанието му. Бедата бе в това, че колкото и хубава да беше, тя не бе Сибил. Каква ирония! Ето го — съблазнителен като грях, по-богат от папата, граф, дявол да го вземе. Само с едно щракване на пръстите можеше да накара всяка жена да разтвори крака за него. Дори Сибил, кучката, винаги го правеше.
Но не разтваряше сърцето си. Ето къде беше иронията. Защото ако тя го бе обикнала поне малко, той никога не би имал желание да се люби с други жени.
Ако го бе обикнала, той би й простил за Рейн.
Той се поклони за сбогом на снаха си и надяна подигравателната си усмивка.
— И знай, грехът е изкупен!
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Надзирателят на краля изсумтя при вида на елегантния граф, който идваше към него по дългия коридор на Уайт Тауър. Този път той водеше със себе свещеник. „Сега пък какво? Какво, по дяволите?“, помисли си надзирателят.
— Не може да влезете при затворника — изръмжа той, когато ухиленият до уши граф се приближи. — Вече е почти нощ.
— Не можах да намеря свещеник по-рано — отвърна графът, видимо разочарован. — Затворникът ме информира вчера, че би искал да се изповяда.
— Нека си иска каквото му хрумне, но няма да го получи. Не мога да пускам цял Лондон да влиза и излиза от тая проклета килия, сякаш е градската порта.
Графът се наведе напред и екзотичния му парфюм ногъделичка носа на надзирателя.
— Говорих с краля тая сутрин. Той нареди да не му отказваме изповед — подхвана загадъчно графът и смигна с едното око. — Една изповед може да се окаже много полезна на краля, когато се стигне до съд. Нали разбираш?
Надзирателят огледа мъжа в мазното черно расо и го разпозна — беше кюрето от Халоус Баркинг, което се грижеше и за душите на затворници в Уайт Тауър, макар че според надзирателя, най-голямата му грижа бе къшея хляб и мяха с бира.
— О, добре тогава — угоднически отвърна той. — Елате. Ще му дадем проклетия свещеник, щом толкова му е притрябвал…
Рейн лежеше на сламеника в непрогледната тъма и чакаше. С желязната си воля той си бе наложил да не мисли и просто чакаше.
Вратата се отвори със скърцане и в килията влезе надзирателят с факла в ръка. След него идваше някакъв дебелак в черно расо.
— На ти свещеник — изрева надзирателят. — Вземи цялото опрощение, което ти трябва, но гледай да стане по-бързо.
После понечи да се обърне и да излезе от килията, но нещо тежко се стовари върху главата му и той се строполи на пода.
— Здравей, братко — каза весело Хю, измъкна ключовете от колана на надзирателя и ги подхвърли на Рейн.
— Какво правите? — завика свещеникът.
— Бягаме, отче, бягаме — невъзмутимо отвърна Хю. — Свалете си расото.
— В никакъв случай — вирна нос кюрето.
Хю бодна камата си в дебелия му корем и просъска:
— Сваляй го бързо преди да съм ти разпрал корема!
Мърморейки, свещеникът измъкна расото през главата си и остана чисто гол. Рейн грабна дрехата от ръцете му, а Хю откачи веригите, завърза горкия отец и с насмешка погледна краката на брат си, които стърчаха изпод късото расо.