— Трябваше да намеря някой по-висок свещеник. Защо не питаш как е Ариана? Как сме прекарали нощта?
— Ще те убия!
— Това по-късно. Сега трябва да се махаме оттук.
— Не можете да ме оставите така! — проплака свещеникът. — Ще замръзна.
— Тогава моли се за топлината на ада — отвърна през смях Хю и избута Рейн навън.
Докато прекосяваха двора на Кулата, камбаните забиха за тревога и зад тях се дочуха викове.
— По дяволите! — процеди Хю и намали ход, за да не привличат внимание. — Здрава глава имал тоя надзирател. Ще трябва да тичаме след като излезем от двора. Готов ли си?
— Все още мога да те бия на надбягване, братко — заяде се Рейн.
— Ще видим.
Стражите, още не разбрали за какво е цялата врява, тръгнаха да затварят портата, но вниманието им бе насочено към хората, които се суетяха около изходите на кулата и Рейн и Хю успяха незабелязано да се плъзнат покрай тях и да изчезнат в тъмния лабиринт от тесни улички и криви алеи.
Тъй като вечерния час отдавна бе настъпил, по улиците нямаше жив човек. Покривите на сблъсканите една до друга къщи се срещаха над главите им и не пропускаха нито лъч светлина. Без факли двамата почти не виждаха къде вървят, но тъмнината беше и добре дошла, защото наоколо все още се чуваха викове и тропот на коне.
Когато Рейн започна да се съмнява, че ще е в състояние да тича повече, Хю спря в сянката на една църква и каза:
— Ще чакаме тук. Онзи твой червенокос оръженосец ще докара каруца. Ариана казва, че можело да се разчита на него. Моли се да е права.
Кръвта бушуваше в ушите на Рейн, сърцето му биеше бясно и той се чудеше, притеснен и уплашен, как е било възможно само два месеца затвор така да се отразят на силите му. Искаше му се да попита Хю дали Ариана ще бъде с каруцата, но не го направи.
Хю обаче, както често се случваше, прочете мислите му.
— Самата тя ще ни чака в изоставената мелница по пътя за Честър.
Нас.
Парлива ревност изпепели душата му. Погледът му се замъгли от ярост. Той затвори очи, пое дълбоко въздух и видя лицето на Ариана — гордо, решително… изпълнено с любов към него. Той познаваше жена си, знаеше, че тя не бе изпитала нищо в леглото на Хю. Напротив, беше се унижила, за да го спаси.
Бавно Рейн отвори очи и погледна към брат си. В този момент, макар че не го разбра, Хю бе толкова близо до смъртта, че сякаш го бе облазил дъха на дявола.
— Боже, сърцето ми направо ще изскочи — каза графът и сложи ръка на гърдите си. — Остарявам вече.
— Винаги си бил кекав, братле — ухили се злобно Рейн.
— Ти пък винаги си бил неблагодарник. Ако не си разбрал още, спасих те от доста позорна смърт.
— Да, и Хенри съвсем няма да остане доволен.
— Майната му на Хенри. Ще му се наложи да го преглътне. Крадете на Англия винаги са имали нужда от графовете на Честър повече, отколкото ние от тях. Ето я и каруцата.
Дочу се тракане на железни колела и една каруца зави иззад ъгъла и спря пред църквата. Чуруликащият глас на Талезин долетя през тъмнината:
— Не можахте ли да свършите нещо толкова просто като бягството от Тауър, без да вдигате цял Лондон на крак? Бог да ми е на помощ, но…
— В името на краля — стой!
Двама стрелци изскочиха от алеята. Единият носеше факла, чиято светлина се разпръсваше по стените на църквата и проблясваше в златния шлем на Талезин, пронизвайки очите на Рейн. Той дочу свистенето на стрела, а миг по-късно Хю извика и се отпусна върху него.
Рейн залитна от внезапната тежест и макар че все още не виждаше нищо, успя някак да метне Хю в каруцата. Талезин дръпна юздите и потегли. С две-три бързи крачки Рейн се хвана за оста на каруцата и ловко се хвърли вътре.
Докато каруцата летеше с бясна скорост по тъмните пусти улици, Рейн взе да опипва тялото на брат си, търсейки раната. Напипа лепкава кръв, но от стрелата нямаше и следа. После, на откъслечните проблясъци лунна светлина, той видя острието на счупената стрела да стърчи, забито дълбоко в левия хълбок на Хю.
Талезин караше каруцата наслуки по коя да е уличка, стига да видеше, че е достатъчно тъмна и безлюдна. Изведнъж зави рязко и се шмугна зад обгорените стени на запустяла кланица.
Вътре вонеше на стара кръв и гниеща карантия. През изгорелия покрив се виждаше нощното небе — тъмно и мрачно.
— Ще спрем тук за малко, милорд — каза Талезин. — Колкото да отмине хайката. Хю се размърда.
— В какво, по дяволите, лежа?
— В тръстики — отвърна Рейн.
— Смърди по-лошо от оборска тор — навъси се Хю и пое дълбоко въздух. — Всъщност, прав си, мирише на лято. На лятна трева. На времето ви гледах… ти и Сибил… — Болката секна дъха му. — Що за ирония е това! Умирам от стрела, предназначена за теб.