— Боже, Хю, никой не е умрял от стрела в задника.
След кратко мълчание, Хю въздъхна:
— Там ли са ме уцелили? Колко неприятно!
Рейн не можа да сдържи смеха си.
— Съжалявам.
— Да, сигурно… ти винаги си толкова благороден. Мразя те. Винаги съм те мразил.
— Не, не е вярно.
В далечината се дочуха викове и тропот.
— Господи… — простена Хю. — Толкова боли, че сякаш умирам.
— Погледни го от другата страна, братко. Ще ти остане белег, който със сигурност ще въодушевява дамите.
Хю се засмя измъчено.
— Всъщност, може би е жалко, че няма да умра. Тъй като нямам наследници, Честър ще отиде при Сибил и кралят ще стане неин закрилник. Тогава ще я ожени за някой нещастник, който ще трябва да споделя леглото й с теб.
— Никога не съм бил в леглото ти Хю.
— Напротив, напротив. Беше.
Бялото лице на Талезин изведнъж лъсна помежду им.
— Милорд, хайката идва насам. Под моста на Саутуорк ни чака лодка, а от другата страна — коне. Но ще трябва да тичаме до реката.
— Брат ми не може да тича.
— Ха, нали ти казах? — изсмя се дрезгаво Хю. — Благородник. Благороден глупак. Слушай какво ще ти кажа, братко… аз и Ариана…
Ала каквото и да бе решил да му каже, то остана загнездено в устните му и Хю загуби съзнание.
— Милорд, брат ви, господин графът ще изкара някак, докато отвлека вниманието на преследвачите. После ще се върна и за него. Но дори и да го намерят, Хенри само ще се ядоса на брат ви загдето ви е помогнал да избягате. Честър би бил прекалено могъщ враг.
Рейн погледна припадналия си брат. Мразеше го за това, което бе сторил с Ариана и все пак, както обикновено, част от него все още не можеше да забрави онзи Хю, с когото се бяха боричкали и играли като деца. С когото се бяха обичали дори.
— Милорд, трябва да тръгвате незабавно — пришпори го Талезин малко притеснен. — Дайте ми расото си да ги отведа по грешна следа. Ето, вие вземете това.
Момчето бутна златния си шлем в ръцете на Рейн. Металът беше топъл, всъщност почти пареше. Като жив.
— Ариана е убедена, че това нещо е вълшебно и че ти самия си магьосник.
— Жени! — изсумтя Талезин. — Какво ли не им хрумва понякога.
Гърлен глас отекна в обгорените стени. Хората на краля наистина бяха близо, а Рейн премяташе шлема от ръка на ръка и си мислеше за Ариана.
— Да… какво ли не им хрумва.
Талезин задърпа расото и го измъкна през главата на господаря си, който явно нямаше намерение да се размърда скоро.
— Няма да позволите на мъжката си гордост да ви спре да отидете при нея — каза той и думите му прозвучаха като кралска заповед.
Рейн стисна устни, но не промълви.
— Каквото и да е направила, то е било от любов към вас.
Талезин го гледаше с бляскавите си очи, които просветваха в нощта, озарени от сребриста светлина и на Рейн му хрумна налудничавата идея, че това всъщност не са очи, а две ярки звезди. Звезди, които вечно ще светят в безкрайната нощ.
Талезин му говореше някъде от дълбините на тази нощ и думите му звучаха като песен.
— От любов към нея вие пожертвахте всичко, което някога сте смятал за свято — титла, земя, чест, въплътена в клетвата за вярност към краля. — Очите звезди потрепнаха и станаха още по-ясни. — Съжалявате ли за тази жертва, милорд?
— Не! — отвърна решително Рейн.
— Тогава не карайте Ариана да съжалява за своята. — Странната светлина в очите на оръженосеца избледня. Той се извърна настрана и нахлузи расото през главата си. — Това е последното ви изпитание, милорд. Ще трябва да го преминете сам. Този път няма да бъда до вас. Да ви кажа честно — въздъхна Талезин, — последните няколко години бяха прекалено голямо бреме за крехките ми плещи, с тая ваша гордост и с тоя инат на господарката…
Рейн сграбчи момчето за раменете и го избута навън от каруцата.
— Ако смяташ да отвличаш вниманието на преследвачите, престани, за Бога, да дърдориш и действай.
Талезин тръгна и почти веднага се върна. Дръпна шлема от ръцете на господаря си и го нахлупи на главата му.
— Може би ще ви е от полза да го носите, милорд, в случай, че това корито наистина се окаже вълшебно — смутолеви той и отново хукна да върви.
Насред път спря и вдигна ръка за сбогом.
— Нека богинята ви закриля, милорд — прошепна той и се изгуби в мрака.
В този момент Рейн осъзна, че няма да види повече оръженосеца си.
Ала нямаше време за губене. Втурна се в обратната посока и скоро чу виковете на преследвачите да се отдалечават. Заблудата бе подействала.
Беше изминал около триста метра, когато от потъналите в мръсотия улици се издигна бяла мъгла, която сякаш се сгъстяваше с всяка стъпка и скоро стана толкова гъста, че го обви в непрогледна белота, странно суха и топла.