Наоколо не се виждаше нищо. Но миризмата, която се разнасяше от улиците, го ориентираше — оцет и боя край работилниците на бояджиите, кръв и карантия около Пазара за месо, киселина на Стъкларската чаршия… На улицата на златарите веригите, които опъваха заради крадците, едва не го удушиха.
Мъглата приглушаваше всеки звук. От време на време в далечината се чуваше проскърцването на металните табели през магазините, но през по-голямата част от пътя му Рейн сякаш бе обгърнат от тишина.
Плясъкът на вълните по кея му подсказа, че е стигнал реката. Плясъкът и онази характерна миризма — странна комбинация от мирис на мокра пръст, загнили тръстики и мъртва риба. Когато прекоси реката, конят го чакаше там, където бе казал Талезин.
Рейн изведнъж осъзна, че от тази страна на Темза нощта бе ясна и тъмна като уелско езеро. Той погледна на отсрещния бряг, очаквайки да види стените и кулите на Лондон обгърнати от мъгла, но за негова изненада над града грееше яркия сърп на луната.
Небето над него бе осеяно със звезди — искрящи и прекрасни като безброй сребърни късчета, разпилени на повърхността на кладенец. Той пое дълбоко въздух. Беше свободен. Свободен като звездите.
Можеше да тръгне на юг към Франция, да продаде сабята си на крал Луи и отново да си отвоюва титла и земя. Или пък на запад, към Уелс, където го чакаше готова крепост, с нов господар и една стара мечта.
Да, можеше да се прибере у дома. У дома в Уелс, при Ариана… стига гордостта му да можеше да приеме цената, която тя бе платила за свободата му.
Тя стоеше на върха на обветрен хълм, с букет диви цветя в ръце. Над нея златното слънце висеше неподвижно, като окачено в това небе, така лазурно синьо, че чак очите й я заболяваха като го гледаше. Но в сърцето й пареше болка. Тя го беше загубила. Завинаги! О, Господи, беше го загубила!
В далечината се раздвижи нещо… Рицар на кон препускаше през полето към нея. В душата й проблесна надежда — силна, гореща и пламенна, като искра от кремък.
Огненият вятър брулеше все по-силно лицето й. Ароматът на цветята гъделичкаше сетивата й. Сълзи замъгляваха погледа й. Тя протегна ръце, а вятърът поде цвятата и ги завъртя във вихър от пурпурни и жълти венчелистчета.
Той дръпна юздите преди да изкачи хълма и слезе от седлото. Слънцето заискри в златистата му глава и за миг тя изпита такова разочарование, че почти извика от болка. Ала когато той вдигна ръце към главата си, тя видя, че носи шлем, златен шлем. Той го захвърли на земята и слънцето проблесна синкаво в гарвановочерна-та му коса.
Погледна я, напрегнат и колеблив, сякаш се страхуваше да се приближи, сякаш не беше сигурен в любовта й. Нерешителността му предизвика в нея усмивка. Та това бе нейният мъж и любовта й към него бе неизличима и вечна. Той пристъпи плахо към нея.
Тя вече се смееше, полудяла от радост, и тичаше надолу по хълма. Тичаше към единствената си истинска любов. Ръцете му, силни и могъщи, обгърнаха тялото й. Тя се отпусна в прегръдките му и почувства такава топлина, сякаш отново се връщаше у дома след дълго и безкрайно отсъствие. Гласът му, топъл като вятъра, я погали.
— Обичам те, Ариана, обичам те…
Тя вдигна очи да погледне лицето му, лицето на своя любим.
— Нали ти казах, че ще те чакам… — прошепна.
— Да…
— Ще те чакам вечно, Рейн.
Той я притисна до себе си, завъртя я отново и отново, а вятърът поде смеха им и го разнесе далеч през вековете.
ЕПИЛОГ
Денят бе прекрасен да се види плаващия остров, небето отгоре искреше с цвета на пролетна метличина, а над мочурищата бе легнала полупрозрачна мъгла, която покриваше морето с мека белота.
На една канара край брега, обвила ръце около коленете си, седеше девойка. Скалата някога бе била част от Стоящите камъни зад гърба й, но светкавица от отколешна буря я бе отцепила. Девойката често идваше тук, на това място, за да се отдаде на мислите си и да гледа навътре в морето с надеждата да зърне плаващия остров.
— Ариана?
Уплашено, девойката скочи на крака. Пред нея стоеше сбръчкан старец, превит и изгърбен от годините. Бледите му ръце държаха овчарска гега, а кожата на лицето му бе изтъняла и жълтеникава като стар пергамент. Само няколко белоснежни кичура коса висяха на олисялата му глава. Девойката виждаше този старец за първи път през живота си.
— Откъде знаете името ми?
Той се усмихна. Имаше красива и добродушна усмивка.
— Приличаш на една Ариана, която познавах някога.
— Може би е била прабаба ми. Кръстили са ме на нея.