То й подаде ръка.
— Не искам да ви пришпорвам, лейди Ариана, но наистина трябва да се махаме оттук.
Тя се вцепени, дори не хвана подадената й ръка.
— Ти знаеш коя съм?
— Дали знам? Милейди, как бих могъл да не знам, след като вашата хубост, мъдростта и чара ви са станали легенда. В целия Уелс няма човек, който не би ви познал.
Той се усмихна така ведро и широко, че Ариана просто не можа да не отвърне на усмивката му.
— Що за щуротии!
— Съвсем не са щуротии — отвърна той и отново й подаде ръка. — Ако обичате, милейди.
Тя очакваше да й каже нещо повече за себе си, но той не промълви.
— Няма да тръгна с теб, докато не ми кажеш кой си.
Той погледна към рицаря, който хъркаше в чувалите с брашно и отвърна:
— Да не би да искате да останете тук с него? Острата брадичка на Ариана се вдигна ядосано.
Братята й безпогрешно биха познали този жест. Момчето въздъхна.
— Казвам се Талезин, но ако искате да ви изредя родословието си, ще ми трябва цял ден. Достатъчно ли е, ако ви кажа, че първото нещо, което видях на този свят, бяха снежните върхове на Уидфа Фор? Аз съм трубадур — добави той с нескрита гордост.
Ариана наистина беше впечатлена, защото уелски трубадури можеха да бъдат само избрани хора, почти винаги от благороден произход. Но я гризеше съмнение.
— Тогава защо си облечен като нормански оръженосец?
— А вие — защо сте се облякла като прислужница? Той беше прав.
Ариана му подаде ръка и се остави да й помогне при ставането. Вече беше само леко замаяна и това, че нямаше да й се наложи да повръща, я успокои.
— Значи си син на Гвинедите?
— Не казах ли това току що? — отвърна той обидено. — Идвате ли или не?
— Познаваш ли баща ми? При него ли ще ме водиш сега? Къде ме водиш?
Той вдигна очи към небето, промълви нещо, което приличаше на: „Боже опази“, въздъхна и добави:
— Водя ви на сигурно място, милейди.
Двамата тръгнаха, но на вратата момчето рязко спря, щракна с пръсти, обърна се мърморейки и изчезна навътре в избата. Когато отново излезе от мрака, в ръцете му проблясваше златния купел. Той го беше притиснал здраво до гърдите си и за миг на Ариана й се стори, че вълшебният съд свети с пулсираща светлина. Но когато момчето й го подаде, тя с облекчение установи, че металната повърхност е естествено хладна.
— Готова ли сте за тръгване, милейди? — попита той нервно, сякаш тя го бе накарала да се връща за купела.
После я поведе по тесните каменни стълби. Когато минаха покрай голямата зала, Ариана със страх погледна вътре, където гореше буен огън. Край дървените маси бяха насядали група мъже, които безгрижно ядяха и пиеха. Един жонгльор, облечен в лъскава шарена туника, кръжеше около войниците, подрънкваше на китара и пееше някаква мръсна песен. Ариана беше сигурна, че жонгльорът гледа право в тях, но на лицето му не се изписа тревога и той не пропусна нито ред от песента.
Двамата минаха през тежката обкована врата. Портата към централната крепостна кула беше полуотворена, но до нея, облегнати на стената, стояха двама копиенос-ци. Те си подаваха кана с вино и се смееха на някаква глупава история за един монах, който имал вземане-даване със съпругата на градски големец. Ариана и момчето минаха току под носовете на двамата стражари, но те сякаш не ги забелязваха.
„Като, че ли не ни виждат!“, помисли си Ариана и изпита странна тръпка.
Миг по-късно, когато един рицар, който идваше по стълбите срещу тях, кимна небрежно на момчето, Ариана се засмя на собствената си глупост. Никой не беше тръгнал да ги гони просто защото всички познаваха Талезин и знаеха, че той има право да я води… където и да я водеше.
Ариана следваше плътно златния шлем надолу по дървените стъпала. Вътрешно обмисляше дали е разумно да се довери на това непознато момче, но то все пак я извеждаше на сигурно място извън крепостта — поне така бе обещал — а веднъж излезли на открито, тя можеше да избяга от него.
Образът на онова привидение не напускаше съзнанието й. То беше самият демон на отмъщението, с онзи огнен стълб, който изригна от показалеца му, за да…
Глупости! Тя беше покосила рицаря, тя го бе ударила с каменната мелница. Всичко останало беше просто илюзия, резултат от удара в главата й.
Тя разгледа снажния гръб, който се движеше пред нея, изящната талия, тесния ханш, дългите крайници. Той беше толкова реален — едно съвсем нормално момче, нахално и дръзко, като толкова други. Не беше никакъв ангел. По-скоро приличаше на братята й.
Двамата прекосиха подвижния мост и навлязоха в двора. Около тях цареше непрогледна белота. Ариана за първи път виждаше толкова гъста мъгла. Сякаш пелена ги делеше от света наоколо. Мъглата бе удивително плътна, но влагата й сякаш не се усещаше. По-скоро искреше и блещукаше като хиляди ледени кристалчета, макар че дори не беше студено. От дълбините й се процеждаше странно лъчене, сякаш млечнобялата пелена бе осветена отвътре. Ариана едва успяваше да види пътя на сантиметри пред нея, а момчето крачеше смело напред и дългите му крайници покриваха такава площ, че на нея й се налагаше да подтичва, за да не го изпусне. Макар че в непрогледната мъгла Ариана не виждаше нищо, до ушите й достигаха стъпки. Около нея ехтяха разнообразни звуци — цвилене на коне, груби мъжки гласове, пиянска песен… От време на време наблизо пробягваше сянка и все пак Ариана имаше чувството, че само тя и момчето са попаднали в клопката на тази непроницаема мъгла, а зад бялата пелена, която ги обгръщаше, свети топло слънце в безоблачно небе.