Вече пресичаха главната порта, а до този миг никой не ги беше спрял. Тук мъглата ставаше по-рядка, макар че от реката непрестанно се носеха гъсти талази. Щом прекосиха подвижния мост, момчето отново ускори крачка. Ариана хвърли последен поглед към крепостта. Гъст, млечен облак, легнал ниско над земята, беше обгърнал кулата и всичко около нея. Ето колко естествена бе причината за тази странна мъгла. Боже мой, тя наистина бе започнала да се поддава на въображението.
Талезин я поведе с бърза крачка по отъпкания път към града. Градските порти се люшкаха и проскърцваха на ръждясалите си панти. Улиците бяха пусти — онези, които бяха останали живи, отдавна бяха намерили убежище в горите наблизо. Макар да не се виждаха хора, скорошното им присъствие бе очевидно. Пътят пред тях бе обсипан с прогизнали самуни хляб, разпокъсани дрехи, захвърлени кофи за вода — изобщо всичко, което норманците бяха сметнали за ненужно.
Във въздуха се носеше миризмата на горяща мокра дървесина. Но когато стигнаха до пазарището, Ариана забеляза, че малките дървени магазинчета и къщите, в които живееха градските големци, стояха непокътнати. Черният дракон не беше глупак. Новият господар на Рудлан, който и да бе той, щеше да се нуждае от налозите върху труда на амбулантния търговец, на мелничаря, на седларя…
От една от уличките изскочи пищящо прасе и едва не се сблъска с Ариана. Тя извика и понечи да се отмести от пътя му, но попадна на купчина дърва. Политна да падне, ала момчето отново подложи силната си ръка и я задържа. Макар самият той да бе слабичък, хватката му беше съвсем здрава и Ариана почувства приятното усещане, че може да се осланя на някого.
— Внимавайте! — каза той с мелодичния си глас. Това бяха първите думи, които изговаряше откакто напуснаха избата.
— Не трябва ли да хванем пътя към гората? — попита Ариана и тревогата, която изпитваше, се отрази в гласа й.
— Не, по-добре ще е да отидем с лодка.
Той беше прав. Ако тръгнеха по устието само след някой и друг час щяха да стигнат до земята на Гвинедите — път, който щеше да им отнеме дни, ако поемеха по суша.
През целия път до пристана двамата мълчаха. На кея цареше тайнствена тишина. Само водата се разбиваше с плясък в крайбрежните камънаци.
Талезин веднага се насочи към една от лодките, развърза въжетата, помогна на Ариана да се качи на борда, настани я на носа и сам скочи вътре. После вещо изправи платното и лодката потегли.
Като видя как вятърът изпълва платното, Ариана изпита странно вълнение. Талезин й се ухили широко, свали красивия си шлем и небрежно го захвърли на кърмата. Докато обръщаше руля по посока на течението, вятърът развя дългата му коса. Кичурите бяха ярки, оранжево-червени и удивително приличаха на лисича опашка.
Те се спуснаха по дългото устие на реката. Земята наоколо беше равна, бреговете — на места песъчливи, на места блатисти, а мочурищата, които се простираха далеч навътре в равнината, приличаха на петнисто зелено море. Блатните птици се гмуркаха и издигаха във висините, уловили въздушните течения, и напук на всичко, което й се бе случило през този ден, Ариана изведнъж се почувства волна и свободна, сякаш и тя летеше с тях.
Вече излизаха в открито море. По повърхността на водата подскачаха бели зайчета, които напомняха за току-що отминалата буря. Ариана се изправи на носа и зарея поглед в далечината към дома. Лодката пореше вълните, хладни пръски морска вода обсипваха лицето й и я изпълваха с наслада.
Но изведнъж платното зад нея изплющя, лодката се наклони и смени посоката. Ариана се извърна рязко, обладана от гняв и страх…
Вече не плаваха към земята на Гвинедите. Сега лодката следваше курс към Англия, а момчето беше напуснало кърмата и стоеше точно пред очите й.