„Къде ме водиш?“, попита тя с поглед.
„Простете ми, лейди Ариана“, отвърна безмълвно той? сякаш прочел мислите й, и притисна към лицето й някаква кърпа, напоена с течност.
Уплашена до смърт, Ариана отвори уста да поеме въздух и упойващия аромат на буниката изпълни дробовете й.
Над очите й падна мрак и тя вече нищо не чувстваше.
Миришеше на бобена чорба, отнякъде долиташе смях и веселото чуруликане на тръстикова свирка. Ариана отвори очи, размърда се и по краката й пробяга остра болка. Видя, че лежи на някакъв сламеник, на който сигурно щеше да й бъде удобно, ако ръцете и краката й не бяха вързани. Устната й кухина бе странно пресъхнала, сякаш някой бе напъхал парче плат вътре. О, Боже, наистина бяха запушили устата й с нещо! Тя преглътна и почти се задави от горчив метален вкус. Изправи глава да види къде се намира. Лежеше в някаква шатра. Мебелировката беше съвсем оскъдна — метална ракла; сандък, облечен в кожа; мангал, пълен с угаснали въглени; тапициран стол и… някакъв странен предмет, който приличаше на мъжки торс, изплетен от слама. Ариана се загледа в него, опитвайки се да разбере за какво може да служи и миг по-късно се сети. Това беше нещо подобно на закачалка, на която рицарите слагаха ризниците си. Значи лежеше вързана в шатрата на рицар, нормански рицар. Сякаш за потвърждение на мислите й, отвън се дочуха стъпки и носова френска реч.
Ариана отчаяно затвори очи. Беше повярвала на онова проклето момче и той я бе довел право в ръцете на врага. Сълзи напираха през стиснатите й клепачи и бавно започнаха да се стичат по страните й. Не можеше да си обясни как болката от това предателство бе успяла да я сломи дотолкова, че да заплаче, след като не бе проронила дори сълза за смъртта на Сидро и за всичко, което се случи след това.
Беше минало доста време, когато тя отново отвори очи. През един процеп в платнения покрив над главата й се виждаше небето и позлатените облаци, които се носеха по него. Денят бе твърде млад, за да е същият. Вероятно вече бе станало утре и тя бе проспала нощта в безсъзнание. Младежът сигурно я беше изкъпал, защото по тялото й вече не се виждаха пръски кал. Дори косата й беше подредена и чиста, а туниката — сменена с нова.
Само вълшебният купел не се виждаше никъде. Изглежда го беше задържал.
Дългът й повеляваше някак си да се измъкне оттук, но вероятността да развърже здравите пранги, които стягаха крайниците й, и да се прокрадне незабелязано през вражеския лагер, пълен с рицари и въоръжени до зъби бойци, беше почти нищожна. Освен това нямаше и представа къде се намира. Можеше дори да бъде в самото сърце на Англия.
Ариана дочу мъжки смях и говор, от които я делеше само платното на шатрата, и изтръпна. Долавяше само откъслечни думи — кралят, битката, проклетите уелсци… Постепенно гласовете станаха по-далечни и накрая съвсем заглъхнаха.
Някъде засвири тръба. Вятърът се усили и изду платнените стени на шатрата. През един процеп нахлу свеж въздух и Ариана забеляза копие, побито в меката пръст пред входа. Знамето, което висеше на края му, се развя от внезапния полъх. Черен дракон на кървавочервен фон.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
„Остарявам“, мислеше си Рейн, докато вървеше покрай реката и търсеше шатрата си.
Мускулите го боляха, дългите часове, прекарани на седлото, сякаш се бяха отложили дълбоко в костите му, но той знаеше, че не в това е бедата. Бе погубил младостта си в битки и сражения, в гуляи, пиене и жени и всичко това вече му бе дошло до гуша.
Беше отегчен до смърт.
По безкрайните ливади бяха разпръснати хиляди пъстри шатри, които на фона на тучната зеленина приличаха на разноцветна дъга. Всички бяха пътували през нощта и пристигаха един по един в главния лагер на Хенри край абатството в Басингверк.
Бойните и товарни коне, привързани край реката, бяха разкаляли влажния бряг и Рейн заобикаляше локвите, за да не се изцапа. Пред него се простираше лагера. Войници и оръженосци притичваха насам-натам между шатрите. Пътуващи певци припяваха любовни песни, а след тях се носеха пътуващи стърви, готови да задоволят тръпката, предизвикана от същите тези песни. Шарлатани и амбулантни търговци използваха случая да припечелят някоя и друга монета. Вятърът разнасяше триумфални викове, ужасени писъци и аромат на ястия. Край огньовете на по чашка седяха мъже и играеха хазарт.
Но сред тази суматоха Рейн се чувстваше сам.
Мълвата за подвига на Черния дракон се бе разнесла от уста на уста и всички го възхваляваха в песните си, но никой не го заговори. Той винаги бе всявал респект у повечето мъже и истинските му приятели бяха малко.