Ариана го накара да се обърне и да я погледне в очите. Усмихна му се с усилие и каза:
— Какво да се прави, такъв е нравът на Гвинедите. Но нека не се караме точно сега.
Сидро придърпа купела и й го подаде.
— Опитай пак, тогава.
Ариана погледна златния съд, но не протегна ръка да го вземе. Купелът беше стар като света и преди векове може би бе красял нечия трапеза. Преди две години в двора на баща й пристигна странен трубадур. Бил чул да разправят, че дъщерята на принца на Гвинедите носела оракулски знак и притежавала магическа дарба да вижда в бъдещето. Именно той подари на Ариана купела, който някога бе принадлежал на Мирдин, най-великия магьосник и оракул на всички времена. И макар че тя го носеше винаги със себе си, макар виденията, редки и неканени, да продължаваха да идват във всяка шепа вода, която срещаше по пътя си, Ариана никога не бе успяла да съзре и частица от бъдещето във вълшебния купел на трубадура.
Ариана вдигна глава да каже на брат си, че няма смисъл, но видът му я накара да замълчи. На слабата светлина изпитото му голобрадо лице изглеждаше отчайващо младо.
И той беше наследил чертите на Гвинедите — тънката остра брадичка, изпъкналите скули, раздалечените прозрачно сини очи… Сега в тези очи се четеше страх, личаха и следите на нестихваща, горчива болка. Само преди месец младата му жена бе починала при раждане, а сега, едва опомнил се от мъката, той трябваше да се изправи в защита на крепостта срещу враг два пъти по-могъщ и по-силен от бойците му. А беше едва на двадесет години, само с година по-голям от нея.
Сидро допря облия ръб на купела до гърдите й.
— Ще ми помогнеш ли или не?
Ариана пое дълбоко въздух, преглътна тежко и едва-едва се усмихна.
— Ще опитам, но недей да стоиш над главата ми като бавачка.
Тя тъкмо посягаше към купела, когато вятърът разкъса тънкия пергамент на прозореца, откачи един от капаците и го запрати с трясък в стената. Сидро инстинктивно посегна към сабята си. После се усмихна невинно на Ариана, остави купела на раклата и отиде да затвори капака. Ала когато стигна до прозореца, той се смрази. Ръката му стисна дървената рамка и устните му едва чуто промълвиха:
— Мили Боже!
— Сидро, какво става?
Сутринта вестоносците бяха съобщили, че врагът настъпва, но все още е далеч. Ала сега от прозореца се носеше миризмата на дим и тревожния звън на селската камбана.
— Сидро?!
— Исусе Христе, закриляй ни! — промълви почти без дъх той.
Ариана отиде до прозореца и гърлото й пресъхна, краката й се подкосиха. Целият град беше в пламъци. Огненото зарево сякаш бе позлатило облаците и морето в далечината. Пламъците се отразяваха в остриетата на хиляди мечове и блещукаха в нощта като рой светулки. По пътя към крепостта тичаше жена, а след нея — рицар на бял кон. Ариана притаи дъх от страх, че мъжът ще отсече главата на клетницата без дори да спира, но той се наведе хвана я за ръката и я метна на седлото си.
— Да бъдат проклети англичаните и техните нормански господари! — прошепна Ариана, задавена от гнева, който бушуваше в гърдите й.
— Да бъдат проклети! — като ехо повтори Сидро и гласът му затрепери от омраза. — И дано Бог помогне на кимрийците да победят!
Макар чужденците да наричаха земята им Уелс, за хората, които живееха в тъмните гори и забулените в мъгла планини, тя беше Кимрия. Себе си те зовяха кимрийци и никой от тях не помнеше време, в което да не бе имало война. И те, като бащите, дедите и прадедите си, през целия си живот отчаяно воюваха за свободата си с нашествениците — първо саксонци, после норманци. И все пак кимрийците вярваха в свободата, мечтаеха за нея и трубадурите възпяваха времето, когато великия крал Артур ще се надигне от ложето си на остров Авалон и ще поведе народа в победна битка срещу враговете.
Те възпяваха и семейството на Ариана — господарите на Гвинедите, преки потомци на велики британски герои. Синовете и дъщерите на Гвинедите бяха олицетворение на миналото и надежда за бъдещето. Те управляваха почти половината от Уелс и тяхно беше задължението да се поддържа жива мечтата за свобода.
Но имаше дни като този, когато отчаянието завладяваше душите им и те се чувстваха безсилни да изпълнят завета на дедите си.
Вратата на стаята се отвори с гръм и трясък. Под сводестия вход застана Мадог, братовчед им. Острият му шлем докосваше каменната арка, а мускулестата му ръка стискаше тежък лък. Мадог изглеждаше огромен в подплатените си кожени одежди.
— Тези въоръжени до зъби проклетници са пратили вестоносец. Искат да се предадем — съобщи той и дебелите му устни се свиха в пренебрежителна усмивка под увисналия мустак. — Обещаха, че ще освободят селяните без да им причиняват зло, но ние знаем как лъжат изедниците! Като замяна искат всичките ни свободни мъже, разбира се. До час трябва да дадем отговор.