Беше престанал да завързва приятелства още щом започна да губи другарите си в битки и кръвопролития.
Слънцето обливаше земята с топлите си лъчи, сякащ за да си отмъсти за вчерашната буря. По тялото на Рейн се стичаше пот, дрехата бе залепнала на гърба му. Покрай него мина някакъв рицар, поздрави го и му подаде мях с вино. Осъзнал изведнъж, че е ужасно жаден, Рейн пое мяха с усмивка и отпи. Две стърви, които се шляеха безцелно, хванати ръка за ръка, поспряха до него и се изсмяха. Едната обърна светлокестенявата си глава и го закова с поглед. Очите й бяха тъмни и кадифени. Рейн й се усмихна лениво, а тя се нацупи и отметна глава, но миг по-късно очите й, пълни със страст, отново го фиксираха. Мъжът в него инстинктивно отговори на апела й. Той почувства внезапното желание да се хвърли върху тази жена и просто да забрави всичко, но извърна поглед към реката. Жената промълви нещо като „по-късно“ и изчезна в облак от смях и кестеняви коси. Рейн поблагодари на рицаря за виното и продължи пътя си.
Не след дълго на два метра пред него изникна знамето с черния дракон, развято високо над една червена шатра, пред която седяха оръженосци и пехотинци. Рейн дочу веселите звуци на мандолина и меден, до болка познат глас.
— Талезин! — изрева той.
Песента веднага секна, а хората, които бяха насядали около огъня, се разпръснаха като есенни листа. Талезин, чиято огненочервена коса блестеше на слънцето, пристъпи бавно и лениво напред. На устните му грейна усмивка, но лицето на Рейн остана каменно.
— Заслужаваш да ти строша кокалите от бой! Къде, по дяволите, пропадна?
Момчето наведе виновно очи, но Рейн отдавна не се хващаше на номерата му.
— Бях, така да се каже, зает.
Рейн едва сдържаше нервите си.
— Зает с какво?
Талезин вдигна глава и впери големите си, маслиненочерни очи в лицето му. Видът му беше по-невинен и от този на Богородица в църквата.
— Ами… защитавах интересите ви, сир. Какво друго?
— О, да, разбира се. А не ти ли дойде на ум, че моите интереси всъщност се изразяват в това да влизам в битка с нормален оръженосец до себе си, а не с някакво момченце, което още има жълто около устата и сигурно си смуче пръста нощно време?
Талезин сви рамене.
— Той беше най-добрият, който можах да намеря — измънка той и се ухили. — Освен това, разбрах, че сте се справил отлично и без мен. Даже сте спасил живота на краля! Вече съм съчинил ода по този случай. Искате ли да я чуете?
— Господи! — въздъхна Рейн и тръгна към шатрата си. Самата мисъл, че ще седне да слуша песни, го отвращаваше.
Младежът заситни след него и той за стотен път се запита, какво го беше накарало да направи Талезин свой оръженосец. Момчето бе родено за трубадур и от него никога нямаше да излезе макар и посредствен рицар. А Рейн най-малко се нуждаеше от стихоплетец до себе си. Той дори не знаеше откъде се бе появил Талезин. Просто един ден момчето, което бе служило при него като оръженосец в продължение на пет години, загина, пронизано от стрела и още на следващото утро отнякъде изникна Талезин. Оттогава бяха минали цели две години и през този период едва ли бе имало дори седмица, в която Талезин да не го вбеси.
Над огнището пред шатрата му къкреше котле. Рейн загреба пълен черпак и засърба. Докато ядеше, със свободната си ръка разкопча ремъка, на който висяха ножницата и сабята му, а Талезин му помогна да свали тежката броня. По-късно щеше да я натопи в оцет и да я излъска до бяло, за да не хване ръжда.
Рейн разтърка дълбоките зачервени белези, които бронята бе оставила по шията и китките му. Дрехата на гърба му беше просмукана с пот и прахоляк и по нея личаха петна от кал и засъхнала кръв. Помисли си колко добре би му се отразила една гореща баня и това, че ще му се наложи да се измие в студената река, го накара да потръпне.
Той взе сабята си и тръгна към шатрата, но усети погледа на Талезин върху гърба си.
— Сега пък какво?
Момчето се прокашля и по лицето му изби руменина.
— Сир, трябва да ви кажа нещо…
Рейн вдигна ръка и го прекъсна.
— Каквото и да си направил, не искам и да чуя! Сега искам само вино, да се напия, и жена, да задоволя страстите си.
Талезин с ужас си представи как господарят му прокарва ръце по кадифената й коса, навежда главата й и кестенявите кичури се разстилат по бедрата му, а плътните й устни поемат…
— Чакайте! — извика той и разпери ръце пред входа на шатрата като разпнат мъченик. — Чакайте! Не влизайте… още!
Рейн вдигна учудено вежда.
— Просто… трябва да бъдете в друго настроение, сир. В по-добро настроение, ако позволите…