Не му харесваше начина, по който тялото му реагираше спрямо нея. Не и след като разсъдъкът му го караше да я прати по дяволите.
Първото нещо, което тя направи, като усети ръцете си свободни, бе да дръпне туниката надолу. После се изправи бавно и разтърка изтръпналите си китки, без да издаде дори звук, макар болката от нахлулата в дланите й кръв да бе непоносима.
Рейн стоеше със скръстени ръце на средата на шатрата и я гледаше.
— Какво… смяташ да правиш с мен? — попита тя.
— Нищо. Ще те пусна да си вървиш.
Очите й се ококориха от почуда.
— Ще ме пуснеш? Няма ли да… — не посмя да изрече тя. По лицето й изби руменина, която — странно — му се стори забавна. Нима не знаеше поне десетина думи за онова, което й минаваше през ум!
— Да те обърна? Да те опъна? Да ти запретна полата? — подсказа й без свян той. — Не, нямам такова намерение.
Погледът му обходи прелестите й с презерение, сякаш да й покаже, че у нея няма нищо привлекателно, но трънката, която неволно премина по силното му тяло, говореше обратното.
— Не си ми но вкуса — излъга той. Бледост и руменина се смениха по лицето й.
— Проклет да си! Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм курва!
Рейн се вгледа в нея. Тази жена не каза нито една истина, сякаш играеха на надлъгване. Играта изведнъж То отегчи и той вдигна платното на входа.
— Хайде. Тръгвай! Махай се оттук!
Тя се поколеба за миг, сякаш търсеше думи, с които да го накара да промени решението си, а после безмълвно се изправи. Бавно и внимателно, без да го изпуска от поглед, тя започна да се приближава към стената на шатрата, където лежеше сабята му. Рейн усети намеренията й секунда преди сабята да опише широка арка точно пред очите му. Наведе се бързо и острието се заби в дървения пилон на шатрата. Ако не беше реагирал така светкавично, главата му щеше да хвръкне.
Ариана вече хриптеше. Побесняла от гняв, тя сграбчи дръжката на сабята, опитвайки се да измъкне острието от жилавото дърво. Този път Рейн нямаше намерение да я остави да вилнее. Той я хвана под кръста, повали я на земята и изви ръцете й зад гърба. Тежестта на тялото му спираше дъха й. Лицето му почти се долепяше до нейното и той можеше да долови честите удари на сърцето й. Тя изви гръб в отчаян опит да го отблъсне, но после се укроти. В очите й за първи път имаше страх.
— Убиец! Мразя те! Ти уби…
Останалото се изгуби в целувката му — брутална като наказание. Тя се опита да извърне глава, но той я хвана с две ръце и отново притисна устни до нейните. Беше груб. Езикът му се провря между устните й и се зарови дълбоко навътре. За миг тя се вцепени, а после започна да се съпротивлява и тялото й се допря до твърдия му член. Той вече не я целуваше. Притискаше таза си между бедрата й и гледаше изражението на лицето й.
Устните й бяха мокри и полуотворени. Пръстите му бяха оставили отпечатък по бледото й лице. Всяка жилка, всеки мускул на шията й бяха изпънати до болка, а зеленият цвят на очите й бе толкова тъмен, че те почти изглеждаха черни.
Той хвана туниката й и я раздра до средата. Едва тогава, когато почти бе останала без дъх от страх, тя Промълви:
— О, Боже, моля те, недей…
Устата на Рейн се изкриви в злорада усмивка.
— Май ще се окаже, че си ми по вкуса, жено.
— Сир, никога не съм предполагал, че ще направите нещо подобно.
В шатрата нахлу слънчева светлина, а на входа стое-ше Талезин. Лицето му беше побеляло от възмущение.
— Момче, не виждаш ли, че съм зает? — отсече през рамо Рейн.
— О, Богове… Нещата изобщо не се развиват както ги бях планирал. Сир, много ви моля, опитайте се да овладеете страстите си.
— Талезин! Махай се! Момчето пристъпи напред.
— Не, сир. Не ме карайте да правя нещо, за което и двамата ще съжаляваме. Не мога да ви позволя да накърните честта й.
Рейн наведе глава, стисна очи и с усилие пое глътка въздух. После бавно вдигна поглед към оръженосеца си.
— Тогава защо, по дяволите, си я довел тук?
— Трябваше… да я харесате, а не да я вкарате в леглото си.
— Е, да, но аз не я харесвам, пък и да я бях харесал — все тая: аз отгоре, тя отдолу.
Отдолу. Всъщност да я чувства под себе си му харесваше. Тя беше фина, краката й бяха дълги и хубави, а по-сочни устни той никога не бе целувал. Погледна я. Устните й, червени и подути, потрепваха при всяко вдишване, а очите й бяха мокри и тъмни. Докато я гледаше, по бузата й се търколи сълза и потъна в косите й.
— Сир, моля ви — подхвана пак Талезин, разтреперан от тревога. — Не се държите както подобава. Трябваше първо да я поухажвате.
Рейн се проклинаше. Тази проклета сълза незнайно как бе успяла да охлади страстта му.