— Жени като нея не се ухажват, Талезин. С тях се действа направо.
Той се изправи на крака, повлече я грубо след себе си и с такава сила я запрати в ръцете на Талезин, че главите им се удариха.
— Следващия път, като решиш да ми доведеш някоя уличница, първо гледай дали е с всичкия си!
Не успя да разбере какво става, но дори и да беше едва ли щеше да повярва на очите си. Юмрукът й се стовари право върху носа му.
Остра болка блъсна главата му. По дрехите му бликна кръв, която ръката му не можеше да задържи. Сред пулсиращата болка и кървавите потоци той дочу гласа й.
— Да ти изсъхне езика дано, пуяк надут! Аз не съм уличница!
Рейн се славеше с умението си да се контролира. Излишните емоции носеха излишни проблеми, заради тях човек можеше дори да загине. Имаше принцип — да не дава и пукната пара за каквото и да било. През своите двайсет и пет години живот той беше раняван, нападан, веднъж дори подпален, но никой, абсолютно никой, не бе успявал да разкървави носа му. Това го вбеси. Идеше му да удуши тая кучка със собствените си ръце.
Тръгна към нея, без да обръща внимание на кръвта, която пълнеше устата му и се стичаше по брадата му. Талезин, който дотогава стискаше момичето пред себе си, я избута зад гърба си и хвана силната ръка на Рейн.
— Сир, не можете да убиете една жена.
— Разбира се, че мога — просъска Рейн. Кървавият поток не спираше. Рейн изви глава назад, но се задави. Опита се да избърше лицето си с ръкава, но меката тъкан бързо се просмука с кръв и алените струи отново потекоха по гърдите му.
— Разкарай я оттук! — отсече той. — Този път завинаги! И не ме питай какво да я правиш. Сложи я в торба с камъни и я удави като котка! Продай я на някой търговец!
Талезин изтръпна.
— Сир! Не говорите сериозно!
— Да, прав си. За такива като нея и това е малко. Зарови я в някой дупка! Или не, затвори я в бъчва и я хвьрли в морето! Прави каквото искаш, но само внима-вай да не я срещна някъде докато съм жив! Боже, откъде Дойде тая кръв?
— Дано всичката ти изтече! — изсмя се тя.
Този път гласът му беше равен и спокоен.
— Талезин, още ли си тук?
— Господарю, трябва да ви кажа нещо. Тя е…
— Не искам да слушам.
— … дъщерята на принц Оуейн.
— Боже Господи!
Той отново наведе глава. Кръвта, слава Богу, най-после спря. Сега гледаше на нея с други очи и виждаще неща, които преди бе пропуснал — осанката в елегантните скули на лицето й, нежните бели ръце, които никога не бяха изгаряли на слънце, вирнатата й брадичка и надменността, присъща за онези, които цял живот са управлявали, вместо да бъдат управлявани. Преди му се беше сторила прекалено привлекателна за уличница. Сега виждаше, че е направо хубава. Но пък кой ли не би бил красив, ако за него даваха злато?!
— Значи дъщеря на Оуейн…
Тя вдигна горделивата си брадичка.
— Нали ти казах, че не съм уличница?
Рейн изобщо не обърна внимание на думите й. Той гледаше ту нея, ту Талезин и в главата му се въртяха какви ли не мисли.
— Сигурен ли си?
— Но, сир, не ми харесва онова, което си мислите.
— Мили Боже… Тая проклета жена струва цяло състояние! — заключи Рейн след като окончателно възприе факта, че тя е в шатрата му, в ръцете му.
Ариана отново вирна глава.
— А сега, копеле норманско, като знаеш коя съм ще ми отдадеш ли необходимото уважение?
Той се засмя в лицето й.
— Колко мислиш, че можем да вземем за нея?
— Боже опази! — промърмори Талезин, като видя алчния пламък в очите на господаря си.
Рейн обаче не го слушаше. Парите никога не му бяха стигали. Беше спечелил състояния в битки и сражения, но рицарският живот, който водеше, изискваше разточителство. За милостиня и подаръци, за посрещане на важни гости, за облекло и ежедневни нужди — парите се стичаха през пръстите му като пясък. Ако кралят му дадеше Рудлан… ако получеше Рудлан, той щеше да има нужда, от парите, които тази господарска щерка щеше да му донесе.
Наблизо изчурулика някой и това го накара да отдръпне очи от момичето. На входа на шатрата стоеше пажът на сър Одо.
— Простете, сир, но Негово Превъзходителство кралят ви вика. Той се къпе в абатството, сир.
Рейн се обърна да свали окървавената си риза и зарови в раклата за чиста.
— Не я изпускай от очи! — нареди той през рамо.
— Но…
— Заклевам се в светия кръст, че ако я изпуснеш, Талезин, ще те изкормя!
— Преди малко искахте да я хвърля в морето, сир.
— Преди малко тя беше просто една ненужна уличница. Сега е благородническата щерка, която ще ме направи богат. Ако я загубиш, момче, ще те обеся на собствените ти черва!
Талезин въздъхна тежко.
— Няма да я загубя, сир, но ако забравите за малко откупа, ще видите, че…