Но Рейн вече беше излязъл.
Талезин погледна изуменото лице на Ариана, притисна я още по-силно в прегръдката си и леко я разтърси.
— Какво ви става на вас двамата? — попита наивно. — Нещата въобще не се развиват както очаквах.
ПЕТА ГЛАВА
Рейн подхвърли монета в кошницата на бирника пред входа и си проби път през групата пилигрими край портата на абатството. Те свиреха на гайда и пееха някаква гуляйджийска песен, поклащайки ръце напред-назад в такт с музиката.
От папратите наблизо подскочи лист и го удари в лицето. Рейн ядосано го отблъсна и почти се препъна в канчето на някакъв просяк, който клечеше край пътя. Инстинктивно се хвана за сабята, но когато се обърна, погледът му срещна сбръчканите, празни очи на слепец.
— Милостиня, господине, милостиня!
Просякът протегна грапавата си ръка.
Рейн извърна очи от обезобразеното лице на клетника и бръкна в кесията си.
Абатството беше пълно с хора. Освен традиционните пилигрими; грешниците, дошли да търсят опрощение, и болните и сакатите, дошли да се молят за изцеление, из двора щъкаха слуги, пажове и ласкатели, които следваха краля навсякъде. В малката смокинова горичка пред църквата на абатството бликаше поток и се стичаше в каменен басейн. Водните капки по листата на дърветата проблясваха на слънцето като късчета диамант.
Кралят се къпеше сам, но поне двайсет мазни благородници кръжаха около него и се надпреварваха да му поднасят кърпи, дрехи, храна и напитки. Виковете и смеха им почти заглушаваха църковната камбана, която приказваше вярващите. Хенри пренебрежително отказа помещта на ласкателите и излезе от басейна сам. Някакъв граф веднага му подаде мека кърпа, обточена с коприца, и кралят чевръсто изтри широките си гърди и корема, който вече беше започнал да се отпуска.
Рейн не идваше за първи път в абатството. Когато беше момче, почти насила го бяха довели тук за поклонение заедно с други конярчета от Честър. Капеланът им беше разказал легендата на извора, свързана с някаква прелестна уелска девойка на име Уинифред, която била обрекла себе си на църквата. Доколкото си спомняше Рейн, един ден я срещнал някакъв жесток принц и, естествено, пожелал да я обезчести. Вбесен от нейния отказ, той замахнал с меча си и отрязал главата й. Там където паднала покосената глава, бликнал поток, който оттогава се славел с целебните си свойства.
Когато бе чул тази история, Рейн съвсем образно си бе представил как главата на момичето подскача по земята като свински мехур и от това му бе станало смешно. Свещеникът го беше плеснал по врата заради този смях, но Рейн и до днес считаше притчата за смешна.
— Нещо весело ли видя, братко?
Рейн се обърна и като видя Хю, усмивката му стана още по-широка. Над червендалестото лице на брат му висеше огромна шапка от златиста тъкан, която обаче не можеше да скрие алената ивица засъхнала кръв на слепоочието му. Къде ли го бяха подредили така? Хю толкова мразеше да се бие.
— Какво е станало с теб? Да не би и ти да си попаднал в клопка?
— Не, но поне не вкарах краля си в такава.
— Аз също — понечи да отвърне Рейн, но гърленият глас на Хенри го прекъсна.
— Престанете с тия детинщини! И двамата! — Кралят стоеше пред тях с ръце на хълбоците, разкрачил кривите си крака. — Ако продължавате да нарушавате спокойствието ми, ще ви накажа, за Бога!
Хю се изчерви и измънка някакво извинение, а Рейн посрещна гнева на краля съвършено спокоен, макар да знаеше, че ако Хенри реши да гони някого, то това нямаше да е Хю.
Но на краля му минаваше бързо. Мйг по-късно той вече се смееше и преметнал ръка през рамото на Рейн, го поведе покрай басейна, към отворените порти на църквата. Водата се плискаше извън коритото на басейна. От странната червеникава трева, която растеше между ка~ мъните, се носеше тежък сладък аромат.
— Разправят, че това били кръвта и косите на Света Уинифред — отбеляза Хенри.
— На мен по-скоро ми прилича на мъх, Ваша Светлост.
Хенри се разсмя дрезгаво и стисна още по-здраво раменете му.
— Боже мой, какъв си богохулник! Изобщо вярваш ли в нещо?
— Почти не — отвърна откровено Рейн.
Хенри спря, сложи тежките си длани на раменете му и го погледна в очите.
— Ще ми се да мисля, че вярваш в мен, защото всеки би се радвал да има такъв човек зад гърба си.
— Аз съм ваш покорен слуга, сир — отвърна Рейн, но гласът му не прозвуча искрено.
Рицарските правила, според които живееше, бяха единственото, в което той все още вярваше, макар от време на време да го спохождаше ужасното чувство, че още преди години е изгубил вяра и в тях. Ако това беше истина, значи в живота му не бяха останали никакви ценности.