Хенри не каза нищо, но светлите му очи помръкнаха и той леко перна Рейн по врата. Жестът му приличаше на ритуала при посвещаването на нов рицар, който за първи път се кълне във вярност пред господаря си.
— Ела, имам нужда от съвета ти да реша, какво да правя с тези проклети уелсци. У тях май няма никакво благородство — каза кралят и влезе забързано в църква-та.
Рейн го последва, без да отвърне. От опит знаеше, че благородството не съществува.
Кралят използваше църквата за свой щаб. В нефа горяха огньове. Навсякъде бяха разстлани постели. Конете, вързани за колоните, зобеха овес от торби и пикаеха по застлания с тръстики под. По скамейките се изтягаха войници и играеха на зарове. Наоколо притичваха слуги и разнасяха кошници с хляб и мяхове с бира.
На една дървена маса, застлана с бяла покривка, бе подредена закуската на краля, но Хенри мразеше да седи, за каквото и да било и крачеше насам-натам по алеята, захапал кълка от петел. Рейн се чудеше дали да не повдигне въпроса за Рудлан отново. Вярно, той беше говорил вече с краля за това по време на дългото им пътуване към лагера, но не беше чул от него никакви обещания.
Дяволите да го вземат! Ще попита Хенри за имението, без да го увърта, пък да става каквото ще. Тъкмо си пое въздух и видя Хю, който крачеше по алеята към тях. Беше се захилил доволно, но Рейн забеляза, че дясното му око леко потръпва. Това беше сигурен знак, че графът е неспокоен. В душата му отново се зароди надежда.
Но Хенри се обърна към него и каза:
— Брат ти, графът, пожела да получи Рудлан. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, защото знам, колко много ти беше легнала на сърце тази крепост, но тя му се полага по право.
Кралят, който много държеше на законите, започна да обяснява надълго и нашироко защо молбата на графа на Честър има предимство пред неговата, а на Рейн му идеше да забие юмрук в самодоволната мутра на брат си. Повтаряше си, че случилото се няма значение, че ще има други крепости, други възможности, но знаеше, че е вече на двадесет и пет и всичко, което притежаваше, се свършваше с една сабя.
В църквата влезе процесия от монаси с бели гугли и песнопението им заглуши думите на краля. Някакъв оръженосец притича пред Хенри и му предложи чаша вино. Рейн видя рижавата му глава и когато момчето тръгна да си върви, той го сграбчи за яката.
— Какво, за Бога, правиш тук? — просъска през зъби Рейн. — Къде е Гвинедската щерка?
— На сигурно място, сир. Не се притеснявайте.
— На сигурно място ли? Това пък какво значи?
Но Талезин се отскубна от ръцете му, провря се като змиорка между редиците и изчезна в тълпата.
— Да те вземат дяволите!
Монасите бяха свършили песента си и гласът му прокънтя из каменното помещение като камбанен звън.
— Рейн?
Той отмести поглед от мястото, където бе стоял Талезин и погледна към смаяното лице на краля.
— Извинявайте, Ваша Светлост, бях се разсеял.
— Казах, че е невъзможно да се води нормална война срещу хора, които отказват да излязат на открито и да се бият по мъжки. Какво ще кажеш да искаме споразумение от този незначителен принц? Да видим дали е узрял вече да проси мир.
— Мисля, че нямаме никакъв шанс да превземем уелсците. — Рейн видя, че Хю обърна възмутено очи, но кралят обичаше да му се говори направо и затова продължи: — Но и те не могат да ни победят. Стигнали сме до задънена улица и Оуейн го знае. Може би ще се съгласи да преговаря за мир. Най-доброто, на което можете да се надявате, е да го принудите да се признае за победен и да ви отдаде почести от името на Уелс, а после да го оставите да си управлява страната, както намери за добре, да се обявите за победител и да напуснете.
Хенри кимна неохотно. Тази алтернатива не му харесваше, но той не беше луд.
— А ако не приеме условията ми?
— Ще приеме. — Рейн си позволи лека усмивка. — Особено като разбере, че държим дъщеря му.
Изпъкналите очи на Хенри съвсем изскочиха от изненада.
— Така ли? — Той захвърли оглозгания кокал на земята и доволно потри омазнените си ръце. — О, Рейн, Рейн, най-смел измежду смелите, наистина ли?
— Как, по дяволите, успя да се сдобиеш с дъщерята на Оуейн? — попита Хю и лицето му се изкриви от притеснение.
Към краля се приближи Талезин с табла ядки и сладкиши.
— Да, Ваша Светлост, тя е наша — каза Рейн, молейки се това все още да е истина, опитвайки се да улови погледа на момчето.
— Тогава трябва веднага да пратим вестоносец при Оуейн! — възкликна кралят, без да престава да крачи насам-натам. — Бог ми е свидетел, че бих продал, безсмъртната си душа да видя изражението му.