Жената през цялото време се усмихваше глупаво и раздразнението на Ариана не й направи никакво впечатление. Имаше кръгло, надупчено от шарка лице и малки кривогледи очи, които приличаха на тиквени семки. Кафеникавата й коса се спускаше на кичури по кльощавите й рамене като изпредена от ленени влакна. За четири дни тя не беше казала на Ариана нищо, освен обичайните глупости.
— Времето е прекрасно! Не може да се въргаляте в леглото цял ден, милейди — каза Едит и отново се усмихна.
Ариана стисна зъби, за да не възнегодува отново. Не виждаше ли тази глупачка, че я държат като затворник? Какво значение имаше дали ще прекара деня в леглото, или ще се разхожда насам-натам в стаята, като животно в клетка?
Въпреки всичко, Ариана стана и отиде да се измие. Навън заби църковна камбана, която приканваше вярващите на служба, но тя не можеше да отиде в църквата преди пладне. Не й разрешаваха да излиза от стаята си преди обяд, а дори и тогава я следваха стражи — двама набити и мускулести мъжаги, всеки, от които можеше да носи без усилие по един жертвен овен на рамото си.
На една от табуретките близо до празния мангал Едит беше оставила табла с препечен хляб, мед и чаша бира, и Ариана седна да закуси.
— Днес ще перем, милейди — оповести Едит, докато сваляше чаршафите от леглото й. — Довечера ще ви сложа чисто бельо.
— Благодаря ти, Едит — отвърна Ариана и удостои жената с най-топлата усмивка, която обстоятелствата позволяваха.
Едит не беше виновна, че норманците я държаха затворена и Ариана се почувства виновна, че е изкарала яда си на нищо неподозиращата женица.
Нарамила чаршафите, Едит излезе от стаята, а Ариана вяло погледна през прозореца. Утринта наистина беше прекрасна, макар че цяла нощ бе валяло и дворът се бе превърнал в мочурище. Поне не я бяха затворили в каменната изба. Килията й представляваше уютна стая, облицована с дърво.
В двора, точно под прозореца й, кипеше живот. От кухнята излезе готвач с казан, от който се виеше пара, и едва не се сблъска с някакъв хлебар, който пристъпяше като танцьорка в старанието си да закрепи таблата с хляб на главата си. Църковната камбана беше утихнала и Ариана долавяше ударите на перачките, които блъскаха с бухалките си. Под прозореца й затрака кола, пълна с нови тръстики за подовете.
Стражарят наду рога си и тежката порта на крепостта се отвори. По подвижния мост затрополиха десетина конници, предвождани от мъж, развял знамето, което беше обсебило сънищата й — черен дракон на кървавочервен фон.
Събудени от тропота на конските копита, кучетата се втурнаха с лай подир конниците и заподскачаха наоколо с изплезени от радост езици. Някакъв мъж размахваше глиганска глава, забучена на върха на копието му, а съседът му надуваше рога да привлече вниманието към улова. Сигурно бяха ловували от зори. Расовият кон на първия се беше разпенил от дългото препускане, но продължаваше да подскача насам-натам. Отнякъде изникна оръженосец, хвана юздите и мъжът слезе от седлото. По червеникавата коса на момчето Ариана разбра, че това е онзи малък проклетник, който я беше излъгал.
Рицарят носеше високи ботуши, които стигаха до коленете му. Коженият му плащ, преметнат встрани, за да може да язди, разкриваше стегнати бедра, обути в плътно прилепнали панталони, които следваха всяка извивка на силните му мускули. Не носеше шапка и вятърът развяваше гарвановочерната му коса. Бялата му риза, която се подаваше на врата, контрастираше с мургавата кожа на свирепото му лице. Безподобната му надменност личеше дори само от начина, по който вървеше — решително, с широки крачки, полюшвайки леко снажното си тяло.
Той спря точно под прозореца й. Толкова близо, че можеше да го наплюе. Бе застанал в профил и слънцето подчертаваше острите черти на лицето му. Беше на метри от нея. Ако бе вдигнал глава щеше да я види, но той се бе разприказвал с оръженосеца и нищо наоколо не го интересуваше.
Макар да беше негова пленница, от онзи следобед в неговата шатра, Ариана бе заставала лице в лице с него само веднъж — когато го срещна в двора на крепостта на път за църквата. Тогава тя недвусмислено му показа какво изпитва към него, като съсредоточи в погледа си цялата омраза, на която беше способна, а той… той просто сякаш гледаше през нея с прозрачно сивите си очи.
За него тя нямаше никакво значение. Интересуваше го само откупа, който баща й щеше да даде. Всъщност тя се благодареше на Господа, че той не бе проявил желание да спи с нея, но поради някаква причина, която все още не можеше да схване, неговото безразличие я дразнеше, засягаше достойнството й. Десетки доблестни мъже бяха искали ръката й, но никой от тях не бе спечелил доверието и симпатиите на баща й. А този нормански рицар, този нищо и никаквец, който нямаше нито титла, нито земя, гледаше на нея — в случай, че си направеше труда да я погледне изобщо — сякаш тя не бе достойна дори да лъска ботушите му.