Ариана извърна глава от прозореца и погледът й попадна върху легена с вода, над който се бе измила. Преди решителността да я напусне, тя взе съда и плисна съдържанието му през прозореца, но в последния момент измести ръката си и водата, вместо да го окъпе целия — каквото беше първоначалното й намерение — се стовари с плясък в мократа пръст и опръска ботушите му с кал.
Рицарят вдигна черната си глава нагоре и се огледа. Ариана стоеше на прозореца и погледът й сякаш минаваше през него. Тя извърна очи към момчето, което я гледаше с изненада и му се усмихна.
— О, Боже, извини ме, Талезин. Не те видях. Дано да не съм те изцапала.
Момчето беше далече и калните пръски вода изобщо не бяха достигнали до него. На ведрото му лице грейна широка усмивка.
— Няма нищо, милейди, приятен ден.
— Приятен ден, Талезин — отвърна Ариана весело и се прибра в стаята. Беше доволна от себе си. Този път наистина бе показала на този норманец, че ако тя имаше малко значение за него — то той за нея беше едно нищо.
Не след дълго Ариана дочу стъпки и започна да съжалява за внезапния си порив да постави рицаря на мястото му. Вратата се отвори и в стаята влезе Талезин.
— Сър Рейн ви вика в двора, милейди — обяви той сериозно, но в очите му играеха радостни пламъчета.
Ариана изтръпна, кимна кратко и тръгна подир оръженосеца, гордо изправила глава, но в двора я изведе не той, а двамата стражари.
Рицарят стоеше до коневръза пред вратата. Тя спря пред него и го погледна в суровите сиви очи.
— Искал си да ме видиш, норманецо.
Той опря калния си ботуш на един от прътите и отсече:
— Почисти го!
Ариана ядосано вирна брадичка.
— Викни си някой слуга.
— Ти ме изкаля, жено, и сега ще ми почистиш ботушите.
В гласа му нямаше и следа от раздразнение, погледът му остана все така безизразен, сякаш си говореха за времето.
Ариана му се усмихна ледено и отвърна:
— Да ти лъскам ботушите? На тебе ли, проклетнико! По-скоро бих ги изяла!
— Да извикам ли готвача? — не й остана длъжен той. Дали ще посмее? Разбира се, че не!
— Смееш ли?
Той сви рамене.
— Права си, защо да похабявам хубавите ботуши? — Лицето му стана напълно сериозно и в очите му пробяга нотка на свирепост. — Изчисти ги, да не ти наложа гърбината.
Двамата стражари зад нея се изхилиха подигравателно, но само един поглед на господаря им ги накара да млъкнат. Перачките вече не блъскаха с бухалките и над двора, който изведнъж се напълни с хора, цареше многозначителна тишина. Дори псетата бяха замлъкнали.
Ариана си помисли колко унизително би било да я набият като непослушно дете пред всичките тези хора, а и знаеше, че няма да има смелост да го предизвиква повече.
Той я гледаше в устата, сякаш очакваше отговора й. От неудобство, устните й бяха пресъхнали. Тя прокара език по тях да ги овлажни и отвърна:
— Нямам… с какво.
Рицарят посегна към нея и Ариана примря от страх, че ще я удари, но той награби част от полата й и дръпна силно. Платът се скъса шумно, но той продължи да дърпа, докато част от тънката коприна не остана в ръцете му. Подаде й парчето и спокойно каза:
— Вече имаш.
Не беше я разголил — носеше фуста под полата си, — но страните й горяха. По-скоро от гняв, отколкото от срам. Тя грабна парчето плат от ръцете му и изведнъж й стана много смешно. Значи все пак я смяташе достойна да лъска ботушите му!
Наведе се и започна да търка засъхналите кални петна. Ботушите бяха направени от фина козя кожа, но отдавна си бяха изпяли песента. От непрекъснатото триене по хълбоците на коня, кожата от вътрешната им страна се бе износила. Баща й отдавна би изхвърлил такива ботуши на боклука. Мисълта, че този рицар щеше да заживее по-богато благодарение на нея, я вбесяваше.
Когато свърши, Ариана вдигна глава, очаквайки той да я гледа съсредоточено и да се наслаждава на унижението й, но погледът му беше насочен към крепостната кула и за нейна изненада, на лицето му бе изписано истинско настървение.
— Готова съм, норманецо.
Думите й го изкараха от унеса и той за миг я загледа. Тя си помисли, че този път може би наистина я вижда, макар лицето му отново да бе добило каменното си изражение. Той внимателно огледа почистения ботуш и каза:
— Пропуснала си едно петно на върха.
Ариана стисна зъби, наведе се и започна да търка. Натискаше толкова силно, че ръката й се плъзна и кокалчетата й се раздраха на острите му шпори. От болката в очите й запариха сълзи. Тя го прокле едва чуто.