Лицето на Сидро стана още по-бледо, но той не промълви. Мадог зачака търпеливо. Само мускулите на ръката му от време на време потрепваха под тежестта на лъка.
„Той никога няма да се предаде“, помисли си Ариана, но замълча. Сидро сам трябваше да отвърне на непочтеното предизвикателство.
Сред воя на силния вятър се чуваше зов на бойни тръби, викове и отчетливия тропот на войниците, призвани да защитават крепостта.
— Кажи на норманците, че няма да се предадем никога — изпревари тя брат си. — Поне докато в тази крепост има макар и един жив човек! Права съм, нали, Сидро?
Сидро сякаш се отърси от някакъв тежък сън.
— Да! — Устните му се свиха в напрегната гримаса. — Кажи им, че по-скоро бихме горели в ада. Или не, най-добре просто отрежете главата на пратеника и я хвърлете през крепостната стена.
Мадог се усмихна широко и тръгна да си върви.
— Чакай! — спря го Сидро. — Искам да те питам нещо — Как мислиш, че са успели да стигнат дотук толкова бързо? Нали армията на баща ми трябваше да защитава земите чак до английската граница?
Мадог сви мускулестите си рамене.
— Дойдоха на брега с лодки. Носят и много съоръжения — тарани, пълзящи стълби… Мисля, че смятат да ни поставят под обсада — каза той и белите му зъби отново лъснаха в широка усмивка. — Но, ние ще се справим, стига да ги задържим, докато баща ти и братята ти дойдат да разгромят жалката армия на крал Хенри.
Сидро кимна в съгласие и Ариана изведнъж се почувства сигурна там, в дълбините на кулата. Изградена от камък, опасана с висока стена, кулата извисяваше снага в сърцето на замъка, на върха на огромен и стръмен хълм, съграден с труда на хората. Всичко това бе обградено с дебел и стабилен каменен зид с безброй зъбери и бойници.
„Прави са“, помисли си Ариана, „тази крепост може да бъде превзета само чрез обсада. Но в хранилищата долу има запаси от осолено говеждо, жито и бира, достатъчни за цели шест месеца“.
— Да, ще се справим — каза Сидро, сякаш за да потвърди мислите й. — Трябва само да ги задържим.
Мадог понечи да си тръгне, но спря замислен и попита:
— Видя ли какво знаме развяват норманците? Сидро се загледа през отворения прозорец. — Тъмно е, не мога… — Черен дракон на червен фон.
— Черен дракон? — повтори озадачено Ариана. Черният дракон… Сър Рейн Обесника… от свещената ирландска земя. Майките плашеха с него децата си, когато искаха да ги умирят, а младите копиеносци споменаваха името му със страхопочитание. Той беше незаконен син на могъщия граф на Честър, роден от любовта му с една крепостна развратница. Странстващ рицар, без дом и родина, той изкарваше прехраната си като събираше пленници в безбройните си битки, а след това ги заменяше за всичко, което му бе необходимо. Себе си и своята армия той поставяше в услуга на онзи, който плащаше по-добре. Беше безпощаден в битките, безжалостен като победител и хората разправяха, че бил продал душата си на дявола срещу ловкост и умение в боя, неприсъщи на никой смъртен. Смятаха го за непобедим.
Сидро гледа втренчено дебелата, обкована с желязо врата дълго след като тя се затвори зад широкия гръб на Мадог. Настъпи безкрайна и мъчителна тишина, в която Ариана долавяше непрекъснатия вой на вятъра и дори съскането на въглищата в камината. Молеше се днес да има буря. Молеше се летен вихър да донесе от морето тежки облаци, молеше се да завали проливен дъжд и тогава Черният дракон, на който ако не душата, поне тялото трябваше да бъде човешко, щеше да се почувства мокър и нещастен.
Ариана проследи с поглед брат си, който крачеше из стаята — от огромното легло с балдахин до мъждукащия бронзов мангал и обратно. Сянката му растеше и се смаляваше на изписаната със синьо и златно стена. От всичките й безразсъдно смели братя Сидро бе най-кроткия. Той не бе създаден да води войни. Не можеше дори да пререже гърлото на ранен елен. Не беше достоен съперник на Черния дракон и го съзнаваше. Ариана го съжаляваше заради несигурността и страхът, които явно бушуваха в душата му.
— Боже мой! — избухна неочаквано Сидро, изрита някакъв стол и го запрати с трясък под широкото легло. — Как ще опазя крепостта само с шепата хора, които имам?
— Татко нямаше да остави Рудлан в твои ръце, ако нямаше доверие в теб — успокои го нежно Ариана.
Той спря пред нея и я потупа по бузата.
— Горката ми сестричка! Трябваше да си бъдеш у дома сега, а не тук в тази крепост с мен. Не трябваше да те моля да идваш…