— Каза ли нещо, жено.
Ариана се изправи рязко и отсече:
— Казах да ми дадеш и втория ботуш и да вървиш по дяволите!
Устните му леко помръднаха и тя си помисли, че ще се усмихне, но той свали чистия ботуш на земята и го смени с калния. Без да каже нито дума повече, Ариана почисти и него.
— Горе-долу… — отбеляза той, оглеждайки ботушите си. — Но не ставаш за тая работа. Ако бях на твое място, не бих се цанил за слуга.
Той вдигна глава и я погледна със сивите си очи. Ариана за миг забеляза някакво неясно чувство в тях, но то премина бързо, без да остави следа.
Напук на всичко, тя почти се усмихна. Но преди да измисли някакъв хаплив отговор, той вече се бе обърнал и тя осъзна, че си тръгва, без да й е казал нищо за това, какво смята да прави с нея.
— Чакай! — викна тя и гласът й прокънтя по-силен отколкото бе очаквала.
Той се обърна и сви въпросително черните си вежди.
— Говори ли с баща ми? Откупът уреден ли е?
— Въпросът бе решен в полза на моя крал — бе отговорът му.
На Ариана й идеше да запищи от ярост. Искаше й се да зашлеви това каменно лице, искаше й се да блъска с юмруци по тези гърди, в които нямаше сърце, искаше й се да го накара да почувства нещо.
— Но не и в моя полза! Ти дължиш кръвен данък на Гвинедите, норманецо. Ще дойде ден — надявам се скоро, — в който ще платиш с живота си!
— Какъв кръвен данък?
Той изглеждаше искрено учуден. Изведнъж тя осъзна, че той наистина не знаеше кой е младежът, когото бе покосил пред портите на Рудлан.
— Човекът, от когото ти отне тази крепост, човекът, когото прониза с копието си… беше мой брат.
Зениците му едва забележимо се разшириха.
— А, сега разбирам… Затова ли от край време се опитваш да ме убиеш? — Той поклати глава. — Не ти дължа никакъв кръвен данък, момиче. Вината за смъртта на твоя брат пада върху баща ти и крал Хенри, които започнаха тази глупава война. Виновен е и самият ти брат, загдето се хвана в капан, който и невръстните деца биха избегнали.
Той се поколеба за миг и макар че гласът му остана все така равен и студен, на нея й се стори, че чертите на лицето му се смекчиха.
— Това е война, милейди. Ако моето копие наистина е убило брат ти, в това няма нищо лично. Нека Бог съхрани душата му.
В очите й напираха сълзи, но тя по-скоро щеше да умре, отколкото да се разплаче пред този мъж. Най-страшното беше, че той бе прав. Тя пое дълбоко въздух, дано разкара буцата, която стягаше гърлото й, но за неин ужас от гърдите й се изтръгна стон. Унизена, тя се обърна и понечи да избяга от него, но той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
Тя застина. В дробовете й не остана нито глътка въздух. Устните му се допряха до нейните — отначало грубо, а после бавно и нежно. Тя понечи да се съпротиви, но ръцете й, вместо да го отблъснат, обвиха врата му. Сърцето й слезе в петите. Не осъзна, че отвръща на целувката му, не го чу да се съпротивлява. Сетивата й бяха престанали да реагират. Цялото й същество се бе отдало на непознатото, едновременно сладко и болезнено усещане да чувства неговите устни върху своите.
Той вдигна глава и тя го погледна, замаяна, объркана от тръпката, която премина по тялото й. Тя се размекваше, разтапяше, изгаряше отвътре. Устните й се разтвориха.
Той наведе глава, но сви юмрук около косата й и я отстрани от себе си. Пристъпи назад и впери в нея очи, пълни със същата смесица от обърканост и изненада, каквато сигурно имаше и в нейните.
Ариана седеше пред празния мангал и бродираше вяло, когато вратата се отвори с трясък. Тя подскочи стресната и видя един от стражарите да блъска някакво момче в стаята.
— Рьодри! — възкликна тя и се хвърли да прегърне момчето.
Но радостта й беше кратка. Присъствието на най-малкия й брат не вещаеше нищо добро.
— О, Рьодри, да не би татко…? Мъртъв ли е? Пленен ли е?
— Стига, Ариана. Ще ме удушиш! — възнегодува Рьодри и се измъкна от прегръдките й.
На четиринадесет години той вече смяташе, че е твърде голям за такива изблици на чувства. Приглади омачканата си дреха и каза:
— Татко е добре. Току-що подписа примирие с това изчадие, крал Хенри.
— Примирие? Значи е платил откупа? Ти да ме вземеш ли идваш?
— Ами… не съвсем — измънка Рьодри и извърна очи.
— Какво значи „не съвсем“?
Той се направи, че не я чува и взе да крачи из стаята. Като всички деца на Оуейн, и той носеше характерните за Гвинедите черти. Очите му бяха малко по-тъмни от тези на Ариана и имаха цвета на млади папрати. Косата му беше светлокестенява и от слънцето ставаше на места златиста. Макар да бе минал малко повече от месец, откакто не го бе виждала, той беше пораснал с цели десет сантиметра. Беше само кожа и кости.