Когато видя вечерята й, той спря да се разхожда и напъха къшей хляб в устата си.
Ариана нетърпеливо въздъхна.
— Рьодри, ще ми кажеш ли най-после?
— Да, да — примляска той. — Както казах, татко сключи примирие с Англия. Той призна крал Хенри за победител, а англичаните се съгласиха да се оттеглят и да уважават в бъдеще правото ни сами да управляваме страната си. В замяна татко трябваше да им предостави Рудлан здедно с прилежащата земя и двама пленници, като гаранция за мир в бъдеще. — Той отпи глътка бира й добави: — Ние.
Устните на Ариана се изкривиха в глупава усмивка.
— Ние? Ние… ще бъдем пленниците?
Мисълта, че е обречена до края на дните си да живее в Англия, бе толкова ужасяващо непоносима, че умът й отказваше да я приеме.
— Да. — Брадичката на Рьодри затрепера и той стисна зъби да не се разплаче. — Поне няма да ни държат затворени. Не бих го понесъл. Няма да е чак толкова лошо, ще видиш — каза той, сякаш се опитваше да убеди и себе си. — Ще ме направят оръженосец в някаква норманска фамилия.
— А аз? — попита Ариана, макар да нямаше кой знае какъв смисъл.
Пленените жени се погребваха за цял живот в манастир. Ариана си каза, че такъв живот ще донесе изцеление на душата й, но това не я накара да се почувства по-добре.
— О, Рьодри, от мен едва ли ще излезе добра монахиня!
— А? Кой каза, че ще ставаш монахиня? Ще те омъжат за новия господар на Рудлан. Който и да е той — обясни Рьодри и надигна потира с бира.
Ариана го дръпна за ръката.
— Ще ме омъжват! За кого?
— Господи! Виж какво направи.
Бирата се беше разляла по дрехата на Рьодри и той усилено затърка мокрото петно. После си откъсна още хляб и задъвка.
— Крал Хенри организира двубой, за да определи кой ще бъде господар на Рудлан. Единият е графът на Честър, но той, естествено, вече си има жена и множество крепости, така че сигурно ще предостави честта на някой от васалите си. За него ще трябва да се омъжиш.
— А другия? — Тя дръпна хляба от ръцете му. — По дяволите, Рьодри! Спри да ядеш за малко!
Рьодри я погледна обидено и отвърна:
— Ще ти кажа, но ти не спираш да викаш. Другият е Черният дракон.
Макар че Ариана беше очаквала нещо подобно, тя не Можеше да повярва на ушите си.
— Не! Лъжеш ме, Рьодри! Татко не би постъпил така с мен. Той не би ме дал за жена на такъв човек.
Очите на Рьодри се изпълниха със съжаление.
— Татко ми обясни всичко. Прави го заради Гвинедия. След като подпишат примирието и ти… се омъжиш, крал Хенри ще се оттегли и ще ни остави на мира. — Той се поколеба за миг, а после, без сам да си вярва, добави: — Може пък Черният дракон да не спечели двубоя.
От гърдите на Ариана се изтръгна дрезгав смях, който напиращите сълзи постепенно удавиха. Идеше й да крещи срещу тази неправда, макар винаги да беше знаела, че един ден ще я омъжат според интересите на Гвинедия за човек, който едва ли щеше да е виждала по-рано. Но романтичната й душа тайно се бе надявала, че още щом види красивото лице на избраника, още щом прекрасните им очи се срещнат, между тях ще закипи истинска, силна любов.
Действителността, уви, беше друга.
Тя стисна очи и в съзнанието й изникна лицето на рицаря — сурово и студено, с решителни устни и смразяващи белезникавосиви очи, в които не се четеше нищо.
Лицето на мъжа, които щеше да стане неин съпруг.
ШЕСТА ГЛАВА
— Щом това е единствения начин да получа Рудлан, ще се оженя за това момиче. Но това не означава, че трябва да я харесвам.
— Боже опази! — въздъхна Талезин и продължи да търка бронзовия щит на Рейн. — И тя май не си пада много по вас, господарю.
Рейн престана да крачи насам-натам в тясната шатра и ядосано насочи пръст към оръженосеца си.
— А като се сетя кой е виновен за цялата тази каша… Не си мисли, че наказанието ще ти се размине! Просто още не съм решил как точно да го направя. Нищо не ми се вижда достатъчно жестоко. Колебая се дали да те дам на глиганите, или да те хвърля от върха на кулата в казан с вряща мазнина.
Както обикновено, заплахите на Рейн не трогнаха оръженосеца му. Талезин се усмихна и подпря щита на раклата да се наслади на произведението си. Беше го излъскал до блясък, а след това старателно бе изрисувал черния дракон на облата повърхност.
През входа проникваше ярка слънчева светлина и червените платнени стени на тентата пламтяха като въглени. Навън силният вой на роговете се опитваше да надвие непрестанното тракане на оръженосците, които остреха копията, и виковете на кралските пратеници, които възвестяваха започването на двубоя.