Рейн стоеше и го зяпаше, сякаш момчето бе започнало да скърца със зъби и да изкарва пяна от устата си. По-рано не го беше забелязал, но сега започваше да се съмнява, че всички уелсци са малко луди.
Миг по-късно, когато Талезин отново заговори, подозренията му се оправдаха.
— Та си мислех, сир… понеже има още малко време преди започването на двубоя… дали да не отидете да окажете уважението си на лейди Ариана? Да я попитате, може би, дали е съгласна да ви дари с благоразположението си? Малко така да я поухажвате?
— Не.
— Защо не? Страх ви е, че пак ще ви нападне ли? Ако го направи, трябва само да я целунете. Това май свърши работа последния път.
Рейн впери очи в Талезин и гръмко се засмя. Какво друго-му оставаше — или трябваше да приема всичко откъм веселата страна, или да полудее и той, като всички останали.
Когато излезе от шатрата, той още се усмихваше.
— Значи ще говорите с лейди Ариана? — подвикна подире му Талезин.
— Не, няма — отсече Рейн и наистина не смяташе да го прави.
Поне тогава.
Рейн прекоси безкрайната редица от пъстроцветни палатки и шатри, които се гушеха край реката в сянката на Рудлан. Във въздуха се носеха пушеци и миризми от огромните огньове, над които се въртяха глигани и елени. Подготвяше се празник. Златистосивите знамена се развяваха под лекия бриз, който правеше лятната горещина по-поносима.
Пътят към крепостта гъмжеше от рицари на бойни коне и дами на бели мулета. Момчетата ритаха топка, оръженосците пускаха в небето рицарски соколи, въртеше се търговия. Навсякъде щъкаха коневъдци и дресьори на соколи, оръжейни майстори теглеха препълнените си колички. Някакъв жонгльор, облечен в пъстра мантия, подрънкваше на китара и си тананикаше любовна песен. Но сред воя на фанфарите, дрънченето на дайретата и ударите на барабаните, усилията му оставаха неоценени.
Крал Хенри беше разпратил викачи на цели двадесет левги да възвестят за двубоя. Рицари, благородници и техните жени идваха чак от Шрубъри да присъстват на събитието. През изтеклата седмица стотици селяни бяха докарани на равната поляна пред крепостта да построят арена и ложи. Арената — дълга тясна пътека, на която щеше да се състои борбата — бе оградена с дървен парапет. Зад нея се издигаха ложите — дървени пиедестали, на които Щяха да седят кралят и други благородни зрители.
Рейн винаги обхождаше арената преди двубой, но този ден просто не можеше да задържи вниманието си върху пътеката, по която само след минути щеше да галопира с бясна скорост. Препълнените ложи непрекъснато привличаха погледа му.
Пейките, подредени в редици, бяха засенчени с платно на бели и червени ивици и над тях се вееха разноцветни знамена. Всички бяха облечени празнично. Яркото слънце просветваше в златистата и сребриста бродерия, придаваше блясък на червените кадифета, сините брокати и масле-нозелените коприни и искреше в скъпоценните камъни, които красяха брошки и диадеми, колани и гривни.
В цялата тази пищна и главозамайваща гледка, Рейн търсеше едно лице, което завинаги се бе запечатало в съзнанието му, една прелестна глава, с коси като нажежено слънце. Видя я. Тя вървеше през поляната срещу него и макар че умееше да се владее, Рейн почувства как ударите на сърцето му зачестиха и лицето му грейна в усмивка.
— Рейн! — извика тя, ускори крачка и се затича. Тичаше усмихната към него, а той си помисли, че само след миг ще се хвърли в прегръдките му.
Сибил спря на метър от него, внезапно осъзнала, че колкото и да й се искаше, не можеше да се хвърли в обятията му. Премина последните крачки сдържано, но краката й така трепереха, че се чудеше как още я държат.
Застана пред него и бавно и изпитателно го разгледа, сякаш се страхуваше да не пропусне нещо. Когато за последен път се видяха, той беше на деветнадесет — все още момче. Сега бе пораснал на височина, гръдният му кош бе станал по-дълбок, раменете — по-широки. Женствената хубост завинаги бе изчезнала от лицето му. Нежността — също.
— О, Рейн…
Той я погали с поглед и бледите му очи станаха по-тъмни и топли.
— Не си се променила.
Тя се засмя нежно и прокара ръка по морното си лице.
— Ами! Остарях, напълнях. Тази сутрин си намерих още един бял косъм. Отскубнах го, но ако продължавам така скоро ще оплешивея.
Тя замлъкна, осъзнала, че говори празни приказки. Той се усмихна и в тази усмивка Сибил видя бегъл спомен за момчето, което бе познавала.
— Надявах се, че ще дойдеш — промълви той. Тя посегна да го погали, но сви длан.
— О, Рейн, нима се съмняваш, че бих пропуснала твоя триумф?