Погледът му премина през нея и се насочи към тъмночервените стени на крепостта. По лицето му пробяга твърда решителност. В това отношение не се беше променил. Амбицията, която го изгаряше като момче, сега пламтеше в него с двойна сила. Тази свирепа целеустременост понякога я плашеше. Тя бе разбрала, че той е в състояние да жертва всичко, за да постигне целите си. Всичко. Дори нея.
— Да, моят триумф — каза замечтано той.
— Ще имаш всичко, което някога си желал. Земя, титла… всичко.
Той отново я погледна, но сега в очите му не се четеше нищо, нито болка, нито радост, дори не удовлетворение. Заболя я, че се опитва да скрие чувствата си от нея. Кога ли се беше наумил да го прави така добре?
— Да, ще имам всичко, за което съм мечтал.
Освен теб, чакаше да чуе тя, но уви. После, докато гледаше студеното му непроницаемо лице, Сибил изведнъж осъзна, че той никога нямаше да изрече тези думи. Тя завинаги бе изгубила любовта му в деня, в който се бе омъжила за брат му.
Но тя беше постъпила така, за да го спаси! Не, беше го направила, за да спаси себе си.
За да се забавлява тълпата до започването на двубоя, кралските слуги бяха организирали бой с мечки. В този момент мечката беше хванала един крастав сив вълчак за Врата и разкъсваше жилите му с острите си нокти. Животното заскимтя, а публиката изрева от възхищение.
Сибил и Рейн извърнаха глави да видят за какво е тази врява и вниманието на Сибил беше привлечено от едно момиче, което седеше на първия ред до високия, облицован с плат стол, който кралят скоро щеше да заеме. За разлика от норманските жени наоколо, които бяха покрили главите си с бонета и воали, тя носеше косата си спусната, прихваната само над челото с венец от жълт кантарион. Слънцето проблясваше в златисто-червеникавите кичури, които изпъстряха самуренокестенявата й коса. Беше облечена семпло, в плисиран шлейф с цвят на див зюмбюл и единственото й украшение, като се изключат цветята в косите й, бе някаква езическа огърлица, която отдалече създаваше илюзията, че около шията й се вият две змии.
За миг Сибил изпита съжаление към тоза уелско момиче. Знаеше как се чувства човек, когато животът му е подчинен на капризите на кралете, в чиито ръце той е просто сламка, носена от вятъра. Обърна глава и видя, че Рейн също гледа в момичето. Изражението на сивите му очи я изпълни с болезнена ревност. Лицето му отново бе добило онова свирепо и непоколебимо изражение, което идваше, когато Рейн желаеше нещо.
— Още не съм видяла уелската принцеса, за която ще се жениш. Как изглежда?
За миг Сибил си помисли, че той няма да й отговори. Но той извърна очи от момичето и я последна. Въпреки видимия гняв, на лицето му имаше странна усмивка.
— Тази жена или е най-смелата, която съм срещал, или най-глупавата.
Сибил знаеше, че освен всичко друго, Рейн ценеше у жените смелостта и… достойнството.
— Предполагам вече си вложил цялата си мъжка сила да измъчиш клетото дете? — попита тя с престорена усмивка.
Рейн се засмя и отвърна:
— Напротив. Тя направи всичко възможно да ме измъчи. — Лицето му за миг доби странно, объркано изражение, но после отново стана непроницаемо. — Когато за пръв път видях тази жена, тя се опита да забие кама в гърба ми. Втория път едва не ми отсече главата със собствената ми сабя. Плю ме, драска ме с ноктите си, проклина ме и дори има смелостта да ми изкаля ботушите:
От свитото гърло на Сибил се изтръгна дрезгав смях.
— О, Рейн! Изглежда наистина си си намерил майстора.
Той не се засмя, а погледна към момичето, което щеше да стане негова жена.
— Не, лейди Ариана си намери майстора.
Лейди Ариана знаеше, че я гледат — тези изтънчени нормански лордове и техните благородни дами. Гледат я със същата свирепа и кръвожадна наслада, с която гледаха боя на мечки. За тях беше безкрайно забавно, че дъщерята на уелски принц ще бъде дадена на победителя като трофей, като жертвен овен на селски панаир.
Тежестта на стотиците погледи се оказа непосилна за крехките й рамене и тя усети, че се свива. Изправи гръб и си каза: „Те не представляват нищо в сравнение с мен. Аз съм дъщеря на принц Оуейн.“
Тронът на краля стоеше празен до нея. От другата й страна седеше слабичко момиченце с млечноруса коса и удивително тъмни кафяви очи. На Ариана й се стори, че познава това дете отнякъде и миг по-късно се сети откъде. Беше го срещала на седмичния пазар в Рудлан през месеца, който прекара със Сидро. Не можеше да си спомни името му, но се сещаше, че това е единственото дете на градския манифактурист, който бе починал преди години.
Ариана се беше впечатлила — всъщност малко даже завидя на това момиче, което бе наследило баща си и съвсем само въртеше търговията му. Като си спомни за разговора, който бяха водили, Ариана се сети още нещо. Дъщерята на манифактуриста носеше чиста саксонска кръв и мразеше норманците, почти като уелска.