— Е, тяхна си работа.
— Вярно… — Ариана отново въздъхна. — Във всеки случай много е неприятно това, че мъжете им изпитват нужда да се увият като охлюви в доспехите си преди да тръгнат на битка. — Тя сви рамене. — Може би природата им е слаба или пък ги е страх.
— Като споменахте, милейди, се сетих за един нормански господин, който припадаше като види кръв.
Ариана поклати тъжно глава и продължи с пълно гърло:
— Най ми е жал за жените. Разправят, че норманците носели между краката си нещо като върбови вейки, та хич не можели да зарадват жените си, както подобава.
„Май прекалих“, помисли си Ариана, като видя как лицето на Кристина побеля. Момичето преглътна на сухо, зениците му се разшириха и погледът му се впери в нещо зад гърба й.
Ариана се обърна бавно…
… и се оказа прикована от чифт сиви като кремък очи.
СЕДМА ГЛАВА
Той стоеше над нея — рицар в черна броня. Очите му нагло я оглеждаха, лицето му излъчваше надменност и открито презрение. Без съмнение бе чул всичко.
Ариана усети, че кръвта се качва в главата й и разбра, че е станала моравочервена от притеснение. Въпреки това, тя вирна брадичка и каза:
— Обсъждахме предимствата и недостатъците на това да живееш сред норманци.
За неин ужас гласът й леко затрепера.
— Чух.
Той хвърли поглед на Кристина и Ариана усети, че момичето изтръпва. Почти му завиждаше за способността да сравни с земята всеки само с един поглед.
Отнякъде се появи оръженосец и поднесе на Кристина подарък от срамежлив и влюбен рицар. Девойката се дръпна встрани с явно облекчение и остави Ариана на милостта на Черния дракон. Не, че я обвиняваше. Самата тя искаше да избяга от тази студена и презрителна компания.
Погледът му отново се върна на нея и устните му се изкривиха в такава подигравателна усмивка, че на Ариана й идеше да раздере лицето му.
— Намирам мнението ти за мъжествеността на норманците особено интересно. От личен опит ли го имаш?
Сякаш отново я нарече уличница. От това вече започваше да й писва.
— Внимавай, проклет рицарю! Маниерите ти издават низката ти природа.
В очите му заиграха опасни пламъчета. Той пристъпи напред, докато бедрата му се опряха в коленете й и я притисна така, че да усети твърдостта… и топлината им.
— А твоят език, лейди Ариана, разкрива отчайваща липса на възпитание — каза той с кадифен глас. — Баща ти отдавна е трябвало да те преметне през коляно, да ти завърне полата и да ти нашиба голата задница, та да се научиш на ред. За щастие, това е пропуск, който аз, като твой съпруг, скоро ще поправя… — Той се наведе още по-близо и гласът му премина в глухо ръмжене. — С моята върбова вейка, да речем.
По гърба на Ариана пролазиха студени тръпки, макар лицето й да беше потно и зачервено. Очите му я изгаряха с огън, който сякаш поглъщаше всяка частица въздух, която тя се опитваше да поеме.
Горещината беше непоносима. Ръцете й лежаха стиснати в скута й. Страните й горяха, пресъхналото й гърло се свиваше в болезнени спазми. Искаше й се да избяга оттам, но нямаше къде да отиде.
Тя вдигна глава. Огнените пламъци в очите му бяха угаснали и сега те отново бяха студени и безизразни. Тя усети, че смелостта й се възвръща.
Между двамата легна тишина, наситена с напрежение. Ариана се замисли защо изобщо бе дошъл при нея. С крайчеца на окото си тя видя как Кристина измъква някаква копринена панделка от ръкава си и я подава на оръженосеца, за да я занесе обратно на свенливия си господар. Хрумна й странна мисъл. Може би рицарят бе дошъл да й отдаде почестите си, защото смяташе това за редно.
Ариана се обърна към него със снизходителна усмивка.
— Да не би да храниш и най-малката надежда, че ще ти дам и зрънце от благоволението си преди да влезеш в битката? Знай, рицарю, че ако се моля за нещо, то това е брат ти, графът да те прониже право в надменното ти лице.
Смехът му беше силен и внезапен.
— Не ми трябва благоволението ви, мадам. Нито молитвите ви. Предпочитам да получа крепостта без булката.
— А аз предпочитам да горя в ада, отколкото да се омъжа за някакво норманско копеле!
— Значи, лейди, скоро ще разбереш, че да гориш в ада И да живееш с някакво норманско копеле е почти едно и съшо.
С тези последни думи, той се врътна на пети и си тръгна. Ариана го проследи с поглед, а в сърцето й гореше такава ярост, че й идваше да заплаче.
— Господи Боже! Това е най-непоносимо надменния, най-презрения, омразен, отвратителен…
— Горкият Рейн… Къде ли се е дянал чарът му? Ариана подскочи уплашена и погледът й срещна едно светло, изумително красиво лице. Човекът, който се бе опитал да я изнасили в избите на Рудлан. От страх стомахът й се сви на топка. Тя пое дълбоко въздух и си каза, че той не може да й стори нищо тук, сред толкова хора. Не и след като се намираше под закрилата на краля.