Той се отпусна в стола и изкомандва:
— Седни!
Ариана нямаше време да реагира. Кралят я хвана за ръката и я свлече на пейката до него. После махна на един от кръжащите наоколо слуги, който му подаде потир с вино, украсен със скъпоценни камъни.
Ариана огледа изпод вежди мъжа до себе си. Макар че дрехите му бяха богати, както предполагаше кралското му положение, той ги носеше небрежно. Беше облечен в къса туника от син брокат, обточена с кожи. Кестенявата му коса бе късо подстригана, а на главата му стоеше златна корона, отрупана с рубини. Властта бе оставила отпечатък на гладкото му квадратно лице. Докато го гледаше, Ариана си помисли, че и той, като баща й, се чувства уверен в способността си да управлява и винаги знае действията и мотивите на всеки един от приближените си — от принцесата, до слугата, който изхвърля нощното гърне.
Кралят прикова опулените си очи в лицето й.
— А вие на кого дадохте благоволенията си за двубоя?
— Ако трябва да бъде искрена, Ваша Светлост, отвращавам се от мисълта да се оженя за който и да е норманец.
— Все пак, баща ви заповяда да се ожените за новия господар на Рудлан.
— Знам дълга си, Ваша Светлост.
Той поглади брадата си и я загледа за миг. После се усмихна, потупа ръката й и каза:
— Ще ти дам един бащински съвет, скъпа. Запомни го добре. Тъй като най-вероятно Черният дракон ще спечели битката, следователно ще те вземе за жена, дръж се с него внимателно, момичето ми. Този човек е каляван в ада, а ти го предизвикваш твърде опасно.
Ариана стисна юмруци, но съумя да вдигне глава.
— Аз съм възпитана добре, Ваша Светлост. Ще служа и ще се подчинявам на моя съпруг, независимо кой е той.
В момента, в който изрече тези думи, Ариана се замисли дали казва истината. Вярно, беше възпитана да удовлетворява нуждите на съпруга си, да бъде украшение на крепостите му и безпрекословно да се подчинява на волята му, но част от нея сигурно винаги бе очаквала един ден тя да има същия изпълнен с любов брак, какъвто имаха родителите й. Брак, в който мъжът да я уважава и цени и в който тя да бъде повече спътник в живота, отколкото безропотен слуга. Това вече беше невъзможно и тя се чудеше как ще бъде покорна и отстъпчива, след като й се искаше да се бори срещу съдбата и срещу норманския рицар, който щеше да я притежава.
Към тях, облечен в червена мантия, се приближи церемониалмайсторът на двубоя, с бяла палка в ръце. Щом кралят му кимна, той вдигна палката и извика:
— Доведете съперниците!
Засвириха фанфари. Четирима кралски пратеници, облечени в пурпурна коприна, водеха процесията, следвани от жонгльор, който стоеше на гърба на коня си и въртеше изкусно сабя, подхвърляше я високо във въздуха, а после ловко я хващаше за дръжката. След тях идваха рицарите, които пееха под съпровода на барабани. Излъсканите им брони блестяха на слънцето, а пъстроцветните им щитове и копия приличаха на разлю-ляна от вятъра пролетна ливада.
Ариана несъзнателно потърси с очи черния рицар. Той яздеше в края на процесията, редом с графа на Честър. Двамата щяха да бъдат представени последни.
Рицарите дефилираха пред ложите. Конете им подскачаха и пристъпваха встрани от редиците. От пейките полетяха панделки и жартиери. Повечето от тях бяха хвърлени към Черния дракон. Той успя да хване във въздуха един дамски чорап на жълти и зелени ивици и чуруликащата му собственичка нададе възторжен писък. Смеейки се, той пришпори коня и тълпата зарева да изрази подкрепата си.
Рицарите се разделиха на две и застанаха в редици покрай алеята. Фанфарите засвириха отново и първият кръг от състезанието започна.
Ариана седеше скована зад гърба на краля, без да отрони нито дума, стараейки се да не показва никакви емоции. Двама от рицарите бяха изнесени на щитовете си от алеята — единия със счупен крак, другия с разкървавен нос. Ариана си помисли, че когато не рискува живота си в истинска война, черният рицар си изкарва прехраната по този начин — хвърля се заедно с коня си с бясна скорост, отново и отново насочва копието си в нечий щит и удря, изпъвайки всяка жилка по тялото си, напрягайки всеки мускул.
Слънцето вече клонеше към залез, когато на арената останаха само двама рицари. Тълпата замлъкна в очакване. В този момент всички обърнаха очи към Ариана. Тя се старееше да държи гърба си изпънат, лицето безизразно, но едва когато по ръцете й пробягаха болезнени тръпки, осъзна, че, стискайки юмруци, спира кръвта във вените си.
От двете страни на арената, на огромните си бойни коне, водени от оръженосците им, се появиха граф Хю и Черният дракон. За разлика от другите двубои, този нямаше да приключи след пречупване на три копия, а щеше да продължи, докато един от участниците не се окажеше победен или не помолеше за милост.