Двамата мъже застанаха лице срещу лице. После наведоха дългите и тежки копия и прилепиха щитовете до сърдите си. Оръженосците се оттеглиха и церемониалмайсторът вдигна бялата си палка.
— В името на Бога и на Свети Морис, покровител на рицарите, започнете битката!
Като по команда двата коня се втурнаха напред. Земята се разтресе под тежките им копита. Облаци прах и пепел се вдигнаха във въздуха. Черният рицар сякаш беше част от огромния си черен ат. Човекът и животното се сливаха в една непобедима летяща хала.
Черният дракон замахна и забоде копието си в щита на Хю. От силния и точен удар копието затрепера и се прекърши с трясък, който накара тълпата да замлъкне. Конят на графа подскочи уплашен и се изправи на задните си крака.
Хю също замахваше, но копието му се плъзгаше по гладката повърхност на щита, оставяйки само дълбоки, разкривени драскотини по черната боя.
— Ново копие! Ново копие! — зарева тълпата, а Ариана пое глътка въздух, внезапно осъзнала, че притаява дъх.
Рейн обърна коня си и препусна към края на арената. По пътя захвърли счупената дръжка и Талезин веднага дотича с ново копие.
Двамата рицари отново полетяха един към друг, но този път Рейн изви тялото си и копието на графа излетя от ръцете му, без да го уцели. Тълпата задюдюка подигравателно. В същия миг Рейн с такава сила заби копието си в щита на Хю, че графът политна от седлото и падна на земята сред звън от метал. Двама вестители се спуснаха към него, но Хю успя да се изправи на крака и извади сабята би.
Рейн приковк буйния си кон и скочи от седлото, още преди копитата на животното да докоснат земята. Сетне измъкна сабята от ножницата си и яркото слънце пробяга по острието като огнен език. Първият удар на Хю Рейн отби с щита си. Кожа, дърво и метал поддадоха с невиждан стон.
Ариана се наведе напред и стисна здраво края на пейката. Дъхът й бе спрял в гърдите, очите й не се отделяха от Рейн дори за миг. Досега тя не беше виждала човек да се бие с такава мощ и грациозност, с такава контролирана и безпогрешна жестокост. Графът Кълцаше със сабята си, докато острието на Рейн сякаш танцуваше във въздуха. Той си поигра известно време с брат си, а после след поредица неотразими и светкавични удари Хю се оказа обезоръжен, проснат по гръб в прахоляка с острието на Рейн, насочено право в гърлото му.
Крясъците на тълпата пронизаха ушите на Ариана. Кралят до нея скочи на крака и зарева от възхищение. Рейн тръгна към тях, така елегантно стиснал сабята в свития си юмрук, сякаш оръжието бе естествено продължение на ръката му.
Той спря пред краля и Ариана вдигна глава да го погледне. Шлемът подчертаваше суровата красота на чертите му и високите му ъгловати скули изпъкваха. Металната козирка засенчваше очите му, но Ариана почувства тяхната жизненост и огъня, който гореше в тях.
Рейн прибра сабята си с леко движение на китката, отметна шлема си и го захвърли на земята. После коленичи и постави ръце в дланите на своя господар, краля на Англия. Дълбокият му, плътен глас изрече клетва за вярност и признателност към краля, който го даряваше с Рудлан и принадлежащите му земи и с лейди Ариана, дъщеря на Гвинедите от Уелс, която той щеше да вземе за жена.
Когато свърши, Рейн се изправи на крака и монархът го дари с целувката на мира. После вдигна очи към кървавочервените стени на крепостта и на устните му легна едва забележима усмивка. Ариана седеше до краля и усещаше, че сърцето ще изскочи от гърдите й. Тя очакваше Рейн да я погледне, но…
… той така и не го направи.
ОСМА ГЛАВА
Златният купел пулсираше, искреше и я мамеше.
— Боже Господи! — възкликна Ариана, ядосана на собствената си глупост.
Естествено, че съдинката ще искри, след като яркото утринно слънце я къпе с лъчите си. А пулсирането — то беше илюзия. Просто облаците, които плуваха в небето, се отразяваха в гладката повърхност на металния съд. Ариана вече нямаше нужда от вълшебни купели, за да разбере бъдещето си. То беше ясно — днес бе нейният сватбен ден.
Купелът стоеше под прозореца върху тапицирания капак на една ракла. Ариана не смееше да се приближи, за да види дали в съдинката има вода, но сякаш бе сигурна, че е така. Купелът изведнъж се беше появил в спалнята й тази сутрин. Или онзи проклет лъжец, оръженосецът, го беше донесъл, или пък бе изникнал отнякъде. „Нали все пак принадлежи на стария Мирдин“, помисли си Ариана и се засмя на лековерието си.
После докосна огърлицата на врата си и решително обърна гръб на купела. Докато крачеше из стаята, краката й мачкаха ментовите клонки, разпръснати по тръстиката и в горещия летен въздух се разнесе свеж аромат. На голямото легло с балдахин лежаха дрехите, които тя трябваше да облече за сватбата — подарък от нейния годеник.