Гласът му затрепери. И двамата знаеха, че тя бе дошла да помогне за раждането на първото му дете и че бе останала да го успокои след жестоката трагедия, която го сполетя.
— Знаеш колко много искам да победим проклетите норманци — каза Ариана и го притисна силно в прегръдките си. Изведнъж усети, че така получава повече сигурност, отколкото самата тя дава. — Черният дракон за първи път напада дом на Гвинедите. Утре ще съжалява за това. Утре той ще бъде унижен и победен.
Сидро се разсмя.
— Дано да си права. А сега по-добре да отида да проверя защитата, такава каквато е… Ариана… — Той се поколеба за миг, но продължи: — …ако крепостта падне…
— Няма да падне.
— И все пак, ако това стане, може би няма да мога да се погрижа за теб. Или може би ще съм… — Той не доизрече думите си, но Ариана знаеше какво иска да каже. Можеше и да загине.
— Ще се справя и сама — отвърна тя, макар да усещаше страха дори в устата си, като натрапчив вкус от горчив хап.
Очите на Сидро се оживиха от искрено въодушевление.
— Знам. В близък бой ти си по-опасна и от мен.
Двамата се разсмяха, спомняйки си колко неприятности си бе навлякла Ариана като дете с опитите си да подражава на деветимата си братя във всичко, дори и в боя.
Изведнъж лицето на Ариана отново стана сериозно.
— Знам своя дълг, Сидро, и никога няма да го престъпя.
Тя беше дъщеря на принц Оуейн и нямаше да накара семейството си да страда, като се остави да бъде взета като заложник. Нямаше да посрами рода си. Нямаше да позволи на никой да отнеме честта й.
Двамата стояха един срещу друг, всеки обладан от собствените си мисли, докато накрая Ариана се обърна с усмивка към брат си и каза:
— Хайде, върви да видиш армията си преди да са спечелили битката без теб.
Макар че усмивката красеше лицето й чак докато брат й напусна стаята, сама Ариана съвсем не се чувстваше така смела. Тя усети, че все по-често поглежда през прозореца, но навън бе станало толкова тъмно, че освен редките пламъци, които от време на време се извисяваха в небето, нищо друго не се виждаше. Погледът й постоянно попадаше на златния купел. Помисли, че само страхът и напрежението създават у нея усещането, че купельт я зове. Сега не й се искаше да научи бъдещето, дори и да беше лошо. Просто не искаше да знае, не искаше…
Но щом допря длани до купела, той сякаш пареше в ръцете й. За миг й се стори, че отвътре блика странна, пулсираща светлина. Реши, че е илюзия, че невидим порив на вятъра е раздвижил пламъка във факлите над нея и че именно те се отразяват в гладката лъскава повърхност. И все пак, макар вътрешно да се съпротивляваше, тя взе златния съд в дланите си, погледна вътре и… разбра, че този път виденията ще се появят. Обърна глава, опитвайки се отчаяно да се възпротиви, но силата на видението, толкова старинна и толкова могъща, изцяло я обземаше. Тя впери поглед навътре в проблясващите дълбини на купела и изведнъж водата се завъртя във вихър, а после потъмня и бавно се превърна в кръв.
Кървавият водовъртеж ставаше все по-силен и вече почти я поглъщаше. Тя отчаяно стисна златния купел и от недрата на вихъра бликна ослепителна светлина: В ушите й зазвънтяха саблени удари, в устните й напираше сетен вик на протест, свирепият вятър носеше писъци на агония, до сетивата й достигна парливия мирис на горещо желязо, обзе я натрапчиво усещане за страх…
От мъглата изникна рицар в броня. Конят му спря, зари с копита във въздуха и за миг, на фона на оловното небе, се отрази силуетът на ездача — огромен и застрашителен. Той вдигна здравото си копие и вятърът развя знамето в края му — черен дракон на кървавочервен фон. После се обърна и с победоносен вик пришпори коня.
Ударите на копитата разтърсиха земята. Той идваше все по-близо, толкова близо, че тя вече виждаше гневът в светлосивите му очи и безпощадната решителност, изписана на твърдото му лице. Той наведе копието, насочи го право в сърцето й, а тя дори не успя да извика — сякаш вече усещаше острия му връх да я пробожда.
В ушите й прокънтя гръм. Светкавица разцепи ниските облаци, удари лъскавото острие на копието и, само миг преди то да прониже плътта й, видението се разпръсна в хиляди искри…
Аромат на сладък розмарин изпълни сетивата й и нещо я погъделичка по бузата. Тя отвори очи и видя слама и трите бронзови крака на мангала. За момент се почувства като упоена. Понечи да се изправи, но залитна и падна на колене. Цялата стая сякаш се въртеше наоколо. Тя изчака да дойде на себе си, добра се до един стол и с усилие се изправи на крака. Ослепителни искри пронизваха до болка очите й. В гърлото й се надигаше отвратителна буца. Тя усещаше, че всеки момент ще повърне.