Ръката й поглади финия шафранен лен на ризницата. Въпреки страха и неувереността, които изпитваше, Ариана се усмихна при мисълта как меката тъкан ще гали тялото й. Самата рокля, обточена на китките и подгъва с хермелин, беше ушита от най-прозрачна коприна с цвят на пролетни макове. Елегантната мантия, която трябваше да се облече върху роклята, бе изработена от златовезана сапфирена коприна, а ръкавите й бяха толкова дълги, че се влачеха по земята.
„Всяка жена би се чувствала прекрасна, облечена в такава прелест“, помисли си Ариана.
Очите на всеки мъж биха заискрили от любов при вида на такава невеста.
Но не и очите на един норманец.
Сърцето й се сви, като си помисли каква радост би следвало да изпитва на този ден. Денят на нейната сватба. Момичешки мечти… Тя щеше да изпълни дълга си така, както бе пожелал баща й, но мисълта, че ще се омъжи за този норманец я изпълваше със страх и отчаяние. Той беше студен, безпощаден и жесток и я презираше само защото във вените й течеше уелска кръв. Как можеше да се надява, че между тях някога ще се зароди онази любов, за която бе мечтала? Проклетият купел…
Той сякаш я теглеше, мамеше я и тя бавно обърна глава… Купелът искреше, обагрен с цвят на млада кръв и пулсираше, сякаш вътре в него туптеше сърце. Познанието, уловено в този древен потир, едновременно я блазнеше и отблъскваше. Страх… Изпитваше невероятен страх. Дланта й притисна разтуптяното й сърце.
Не си спомняше как бе стигнала от леглото до раклата, но изведнъж се озова пред прозореца с купела в ръце. Гладкият метал изгаряше ръцете й и по тялото й премина огнен вихър, горещ като жупел от устата на дракон. — О, не… — прошепна тя.
Но магията на златния купел бе по-силна от нея. Тя погледна навътре в искрящите вихърни дълбини.
Водата, червена като кървяща рана, се въртеше и сякаш я поглъщаше. Стълбове сребриста мъгла се извиваха нагоре и бавно обгръщаха съзнанието й. Пред очите й лумна синьо-бял пламък, който постепенно угасна и се превърна в нежно сияние. Тя плуваше, плуваше в това море от светлина… До сетивата й достигна аромат на зюмбюли и златоцвет, на росна земя, която се грееше на топло лятно слънце. Горещ, влажен повей погали лицето й…
Тя стоеше на върха на обветрен хълм, с букет диви цветя в ръце. Над нея златното слънце висеше неподвижно, като окачено в това небе, така лазурно синьо, че чак очите й я заболяваха, като го гледаше. Но в сърцето й пареше болка. Тя го беше загубила. Завинаги! О, Господи, беше го загубила!
В далечината се движеше нещо… Рицар на кон препускаше през полето към нея. В душата й проблясна надежда — силна, гореща и пламенна, като искра от кремък.
Огненият вятър брулеше все по-силно лицето й. Ароматът на цветята гъделичкаше сетивата й. Сълзи замъгляваха погледа й. Тя протегна ръце, а вятърът поде цвятата и ги завъртя във вихър от пурпурни и жълти венчелистчета.
Той дръпна юздите преди да изкачи хълма и слезе от седлото. Погледна я, напрегнат и колеблив, сякаш се страхуваше да се приближи, сякаш не беше сигурен в любовта й. Нерешителността му предизвика в нея усмивка. Та това бе нейният мъж и любовта й към него бе неизличима и вечна. Той пристъпи плахо към нея. Слънцето блесна в златистата му коса, като маяк в бурна и непрогледна нощ.
Тя се смееше, полудяла от радост, и тичаше надолу по хълма. Тичаше към единствената си истинска любов. Ръцете му, силни и могъщи, обгърнаха тялото й. Тя се отпусна в прегръдките му и почувства такава топлина, сякаш отново се връщаше у дома след дълго и безкрайно отсъствие. Гласът му, топъл като вятъра, я погали.
— Обичам те, Ариана, обичам те…
Тя вдигна очи да погледне лицето му, но огненото слънце блестеше зад златистата му глава и сякаш палеше косата му… разтапяйки видението в червена мъгла, водовъртеж и празнота…
— Не…
Ариана стисна купела, опитвайки се да върне съня. Но водата вътре бе равна и неподвижна. Главата й се замая, в стомаха й пролази отвращаваща тръпка, но тя премина бързо.
Ариана допря длани до лицето си и макар че от пламналите й очи все още се стичаха сълзи, тя се изненада, че страните й са мокри. Нещо притискаше гърдите й, но това беше сладка болка. Любов… Не беше изпитвала това чувство досега. О, да, тя истински бе обичала родителите и братята си, но не с това пламенно чувство за себеотдаване, не с тази всепоглъщаща страст, каквато бе изпитала към мъжа от видението. На устните й грейна плаха усмивка…