Моят златен рицар.
Ариана обви ръце около тялото си и се завъртя на пети. Любов! В бъдещето й имаше любов. Любов и един златокос рицар…
И брак с мъж с гарвановочерна коса и сурови сиви очи, мъж, който я презираше и отблъскваше. Мъж, който бе казал: „Предпочитам да получа крепостта без булката.“
Разочарованието раздра гърдите й, като внезапен саб-лен удар. За миг, миг на паника и страх, тя си помисли да избяга. Дори почти тръгна към вратата. Но чувството за отговорност й бе толкова присъщо, колкото тъмната коса и зелените й очи. Баща й я беше жертвал, за да спаси честта на Гвинедия. Ако бракът й се осуетеше, примирието щеше да свърши и крал Хенри отново щеше да нападне Уелс, този път може би успешно. Земята на нейния род щеше да стане плячка в ръцете на алчни нормански завоеватели, народът й щеше да бъде поробен. В сравнение с това, нейното лично щастие беше без значение.
И все пак… бурната, невероятна любов, която бе почувствала в прегръдките на златния рицар, нежният му глас, който бе галил ушите й, вълшебните думи, който той бе изрекъл… Обичам те… Струваше си да преживее какво ли не, за да стигне до този едничък момент, в който ще полети надолу по един обвян от вятъра хълм и ще се хвърли в прегръдките на човека, когото обича.
Вратата се отвори със скърцане и в стаята влезе Едит с купчина кърпи в ръце, следвана от двама слуги, които се огъваха под тежестта на вана, пълна с топла вода с аромат на лимони.
— Милейди, имаме толкова много работа — каза прислужницата. — Вече е почти три. Остава ни малко повече от час да се приготвим за сватбата.
Ариана извърна глава и стисна очи да спре сълзите си. Не можеше да си позволи да плаче пред прислугата. Погледна през прозореца. Дворът вече се пълнеше с ратаи, крепостни селяни, пастири и градски големци. Цялото население на Рудлан и прилежащите му земи се бе стекло да види сватбата на новия си господар.
Ариана забеляза, че хората са се разделили според начина си на живот. Уелсците — овчари и пастири, които обитаваха високите планини — стояха в едната страна на двора. В другата се събираха англичаните, които живееха в градовете и обработваха плодородните низини. По закон, всички те бяха длъжни да се подчиняват и да служат на господаря на Рудлан, независимо кой бе той. Но там, където стояха уелсците, във въздуха се носеше враждебност, подозрение и омраза.
Уелсците бяха беден народ и това личеше и по дрехите им — бозави сукнени гамаши и туники от груба вълна. Сред тази сивота вниманието на Ариана не можеше да не бъде привлечено от двама мъже, облечени в ярки копринени ризи. Те стояха на сянка до пивоварната и си говореха, но очите им шареха непрекъснато и ръцете им не изпускаха дръжките на сабите. Единият беше висок и длъгнест като камшик, кожата му бе загоряла от слънцето, а светлокестенявата му коса беше подстригана ниско над челото като на свещеник. Другият, доста по-възрастен, имаше месести рамене и толкова пълни бедра, че по тях се образуваха обръчи като на бъчва. Дългата му металносива коса се спускаше на кичури по раменете му.
Ариана познаваше тези мъже. Това бяха братовчедите й Кайлид и Айвър — кастелани на съседните имения Рьос и Рюфон. Тези земи бяха част от зестрата, която Ариана щеше да донесе със себе си след сватбата. Братовчедите й можеха да останат кастелани на земята си, само ако положеха клетва за вярност пред нейния съпруг, новия им господар. Днес те бяха дошли не само да присъстват на сватбата й, но и да окажат почестите си на новия владетел на Рудлан. Като ги гледаше как стоят нащрек, как се оглеждат с подозрение наоколо, Ариана си помисли, че биха предпочели да ги разпънат на кръст, отколкото да отдадат почит на един норманец.
В този момент двамата мъже се обърнаха и погледнаха към нея, сякаш ги бе повикала с поглед. Тя беше сигурна, че я бяха видели на прозореца, но когато им махна с ръка, двамата останаха неподвижни. Почти усещаше гнева им, плъпнал по двора като прериен пожар. Сякаш я обвиняваха за обстоятелствата, които ги бяха довели в Рудлан да коленичат пред този нормански господар.
Ариана бавно свали ръка и стисна очи да спре поредния изблик на сълзи. Остра, пареща болка изпълни гърдите й. Изведнъж тя се почувства сама, съвсем сама на този свят.
— Милейди, ваната ви е готова.
Ариана вече се обръщаше, когато забеляза нещо странно. Арената, където преди седмица се бе състоял двубоя, сега бе оградена като кошара. Селяните, които се стичаха към замъка от всички посоки, водеха със себе си крави, волове, бичета и биволи и ги оставяха в кошарата, която вече бе почти пълна с мучащи, ревящи добичета. Наоколо стояха десетина рицари в пълно бойно снаряжение и просто гледаха.