— Как мислиш, защо водят животните в Рудлан? — попита Ариана.
— Плащат си глобата, милейди — отвърна Едит и като видя, че Ариана я гледа учудено, добави: — Глобата, която лорд Рейн наложи на всяко уелско домакинство, било то свободно или крепостно, заради обира. Те ще трябва да възстановят животните, които му бяха откраднати.
Три дни по-рано крал Хенри и армията му бяха напуснали Рудлан и бяха поели по пътя към Англия. Облаците прах от копитата на конете им още не се бяха разнесли и някаква странна група конници, с черни качулки на главите, нападна крепостта и ограби всичките животни. За по-малко от час в оборите на господаря не остана нито едно добиче. Ариана едва бе скрила удовлетворението си, виждайки как тези непознати конници бяха направили за смях норманските узурпатори. Всъщност начинът, по който бе извършен обира, не й беше напълно непознат. Такива дяволити и опасни номера бяха съвсем присъщи на братовчед й Кайлид. Той беше в състояние с едната ръка да се кълне във вярност на норманския нашественик, а с другата — да му краде добитъка.
Но, ако това, което казваше Едит, бе вярно, номерът нямаше да се стори забавен на пастирите от околността, защото именно те щяха да плащат за чуждите грехове.
— Но нали не се знае, кой е извършил обира? — възмути се Ариана.
Едит сви рамене и отвърна:
— Уелсци са го направили, милейди, и уелсци ще трябва да плащат. Така казва господарят ми. До един са такива. Милейди, моля ви… водата изстива — прикани я тя.
Но Ариана продължи да гледа растящото стадо. Селяните вкарваха животните си в кошарата, а после си тръгваха с наведени глави и превити гърбове. Цялата тази несправедливост я изпълни с гняв. Как можеше този човек — този нормански рицар, който знаеше да управлява само с железен юмрук — да накаже цял един народ за деяние, извършено от един човек. Ръцете й, който досега лежаха отпуснато на перваза, се свиха в юмрук. Тя си спомни как се бе убеждавала, че е способна да бъде покорна и отстъпчива съпруга на такъв мъж. Е, не беше! Сърцето й отказваше да приеме такава неправда.
Но решителността й трая кратко. Ариана изведнъж осъзна, че едва ли може да направи нещо повече, освен да го нарича тиранин. Братовчед й бе намерил начин да изрази презрението си към човека, който щеше да стане негов господар. Дори селяните, които се събираха в двора, излъчваха явно пренебрежение със скованите си походки и мрачните си лица. Господи, само ако имаше начин тя, Ариана Гвинедска, да покаже на черния рицар, колко го презира за това, което бе извършил, само ако можеше да накара народа си да разбере, че макар да бе принудена да се омъжи за човек от проклетата норманска раса, тя си оставаше кимрийка, жена на Уелс, оставаше си една от тях.
Когато Ариана приключи с къпането, тя вече знаеше какво точно да направи. И щом прислужницата й донесе прекрасната яркочервена рокля, тя я отблъсна и каза:
— Не, Едит, тази дреха е неподходяща.
— Неподходяща, милейди?
— Да, такива одежди се носят на празник, а аз… аз не празнувам.
Слънцето сипеше жар по открития двор. От земята на талази се издигаше мараня и правеше още по-непоносими струите горещ въздух, литнали от огньовете, над които в големи медни казани къкреха яхнии и сосове. Готвачите, голи заради жегата, въртяха на огромни шишове елени и тлъсти глигани за следобедния празник.
Участниците в сватбената процесия, които се чудеха как да не се изпотят в копринените си одежди и обточе-ните си с кожа мантии, се събраха пред централния замък. Църковната камбана заби, опитвайки се да надвие свирнята на министрелите.
Лейди Ариана щеше да бъде отведена към съдбата си на бяло муле — също подарък от годеника й. Животното бе щедро украсено със седло, обсипано с малки сини цветчета; попона от алена коприна и нагръдник от сребро, окичен със звънчета, които подрънкваха при всяко вдишване. Според традициите булката трябваше да бъде заведена до църквата от баща си, но в този случай ролята на родител играеше по-малкия й брат Рьодри.
Момчето стоеше до мулето, нервно подмяташе юздите, пристъпяше от крак на крак и час по час поглеждаше към входа. Булката закъсняваше.
Младоженецът, примрял от жега във виолетовите си копринени одежди, усещаше, че започва да губи контрол над здравите си нерви. Беше му ясно, че закъснението на невестата не се дължи на последни суетни преди събитието. Просто това бе нейният не дотам изискан метод да покаже колко се отвращава от идеята да се омъжи за копелето на графа на Честър.
Рейн улови погледа на оръженосеца си: ще прати Талезин да изведе забравилата се булка, дори ако трябва да я влачи за косите! Но тъкмо, когато понечи да издаде заповедта, министрелите засвириха булчина песен. Изведнъж Рейн видя как лицето на Талезин помръкна от изненада. Гласовете на певците се объркаха и замряха. А когато новият господар на Рудлан бавно обърна глава, в двора настана тягостна тишина.