Тя стоеше на стълбите, облечена не в прекрасната копринена дреха, обточена с хермелин, не в разточително скъпата сватбена рокля, която той й бе подарил, а в груба, дълга до коленете туника от прокъсано зебло. Краката й бяха боси, а по лицето й имаше следи от черна пепел. Косата й се спускаше по раменете на необуздани, сплъстени кичури.
Зебло и пепел.
Той гледаше вцепенен и не можеше да повярва на очите си. Зад гърба му тьлпата започна плахо да се смее. А от страната, където стояха уелсците, първо бавно и леко, после гръмко и мощно се разнесе вик. Скандираха името й.
Деляха ги не повече от десет метра. Рейн тръгна към нея и смехът и виковете секнаха, сякаш всеки бе сложил ръка на устата си. Талезин се опита да го спре, но той го блъсна встрани. Не усещаше нишо, не съзнаваше нищо, виждаше само нея.
На една ръка разстояние Рейн спря, но не я докосна. Помисли си, че ако го направи, ще я убие. Погледите им се срещнаха. Зениците й се разшириха и потъмняха, но тя не отмести очи.
— Народе мой! — викна. — Аз страдам с теб по отнетите добичета!
— Млъкни!
Думите му, резки и парливи като полярен лед, я спряха. Погледът й започна да блуждае, а после отново се прикова в очите му. Тя сниши глас и му каза:
— Не е господар този, който краде от селяните си и нарича това справедливост.
— Млък!… Дума да не си казала повече!
Кръвта на Рейн бучеше в ушите му силно и мощно като океанска вълна. Той пое глътка въздух, после втора и бученето затихна. Сетне стисна зеблото около врата й и видя как гърлото й се свива в отчаяно усилие да преглътне. Мускулите му се изопнаха. Тя се скова от страх, но не отмести погледа си.
Той дръпна рехавото зебло и то се разкъса на две.
Дращещият звук отекна в изумителната тишина. Очите му, запалени от гняв, зашариха по тялото й. Тя вдигна ръце да прикрие гърдите си, но после, с видимо усилие, ги отпусна.
Рейн вдигна глава, погледна я в очите и каза:
— Срамиш името си, жено! Сега ще се върнеш в замъка и ще слезеш облечена така, както подобава на невестата на един господар.
В първия миг тя не реагира. Просто стоеше вцепенена пред него и го гледаше с искрящи, неподвижни очи. После се обърна бавно и тръгна по стълбите към замъка.
Ариана затвори вратата и облегна гръб на грубите, обковани с метал дъски. Ала миг по-късно някой блъсна силно от другата страна и тя се озова по средата на стаята.
Талезин прекрачи прага и застана с ръце на хълбоците. Тя понечи да му се скара за това, че влизаше в стаята й неканен, но като видя изражението му, само пристъпи назад. Въздухът около момчето трептеше, зареден със странна сила — древна и опасна. Сякаш огромен дракон се събуждаше за нов живот. Черните очи на младежа светеха с неестествен блясък и хвърляха искри като при допир на кремък с метал. Червеникавата коса съскаше и потръпваше около главата му като горящ храст. Той отвори уста да каже нещо и Ариана почти очакваше да започне да бълва пламък и жупел.
— Глупава жено! Ако не те познавах толкова добре, бих се заклел, че богинята ти е напълнила главата с пух, вместо с разум.
Думите, изказани с мутиращия глас на невръстно момче, върнаха Ариана в действителността. Дракон ли? Боже Господи! Момчето беше просто един оръженосец, при това доста нахален.
— Как смееш да ми говориш за разум, когато…
— Не мога да проумея защо двама иначе интелигентни люде, като теб и господарят ми, се превръщат в такива глупаци, когато са изправени един срещу друг. Бог да ми е на помощ! Та вие правите бъркотия след бъркотия! — Той закрачи насам-натам, размахвайки ръце да бъде по-убедителен. — Първо ти се опитваш да го съсечеш, после той се опитва да те изнасили и ти му разкървавяваш носа. Той отказва да те ухажва и ти решаваш да се направиш на скудоумна овца и…
— Скудоумна овца ли! Ако спреш да блееш поне за миг, ще разбереш…
Той се обърна рязко и размаха пръст пред лицето й.
— Какво те накара да направиш такава глупост?
Тя блъсна ръката му.
— Поведението ти е непростимо, момче. И въобще, кой си ти, та да ме съдиш? Как бих могла аз, кимрийка-та, да служа на такъв господар? Господар, който лишава селяните си от добитъка им. И какво ще прави, когато дойде зимата и горките люде започнат да гладуват? Ще се смее на страданията им?
Талезин вдигна очи към тавана.
— Ето, виждаш ли… скудоумие след скудоумие!