— Не мога да позволя такава неправда спрямо народа си. Впрочем, този народ е и твой, но теб дори не те е грижа. А наричаш мен скудоумна овца!
— Да, овца, която знае само да блее и изобщо не мисли, която не се сеща да проучи работата преди да реагира и от глупост така обърка всичко! А мен ме заболя устата от приказки и за малко да изгубя прекрасния си глас да убеждавам господаря си и да оправям настроението му… А това никак не е лесно, както ще забележиш, когато го опознаеш по-добре.
— Да проуча? — Стомахът на Ариана се сви в ужасно предчувствие. — Какво да проуча?
— Това, че той смята да им върне добичетата, милейди. Като част от сватбените дарове.
— Сватбените дарове ли?
Според обичая, когато се женеха благородници, всеки, дори най-бедният крепостник, получаваше сватбен дар.
— Но… Не разбирам. За какво му е да събира животните, след като няма намерение да ги задържи?
Талезин я погледна учуден. Що за въпрос? Как може да е толкова недосетлива!
— Който и да е нападнал крепостта, той със сигурност е бил подпомогнат от уелсците и моят господар добре съзнава това. Той искаше хората му да разберат, че като го грабят, те всъщност грабят себе си. Искаше да им покаже, че ще бъде безпощаден към онези, които дръзнат да се опълчват и да въстават срещу него. Сиреч: като не щеш мира, на ти секира. Това трябваше да им бъде за урок. Нека разберат, колко безмилостно може да ги накаже, ако още веднъж посмеят да го нападнат. — Талезин се ухили самодоволно. — Е, какво стана, милейди, май изгубихте ума и дума. Да не би да сте си глътнала езика?
В гърлото на Ариана сякаш наистина бе заседнало нещо и тя трябваше да преглътне тежко на няколко пъти преди да проговори.
— Може би действах малко прибързано…
— „Малко прибързано“ ли? Този път ще съжалявате за необмислените си реакции, милейди. Време е да разберете, че заради положението, което заемате, заради това, което сте, действията ви могат да доведат до последствия. Точно както вълните от хвърлен в езерото камък достигат чак до далечни брегове, които дори не можем да видим.
Ариана почувства вината като пареща болка в гърдите.
— Сега той няма да им върне добичетата, нали?
— Да, наистина добре се нареди. — Оръженосецът избърса сълзите, които незнайно как се бяха появили по страните й и взе да я успокоява. — Не плачи сега. Очите ти вече се подуват. Ще развалиш онова прекрасно излъчване, което господарят ми толкова много харесва.
Ариана избърса лицето си с грапавия ръкав на туниката.
— Не плача, глупако. Аз никога не плача.
Изведнъж в очите на Талезин отново пробяга онази странна светлина, проблясна за миг в зениците му и изчезна без да остави следа.
— Хайде, облечете се бързо и слезте долу, милейди. Не го карайте да ви чака дълго. Това само ще го ядоса още повече.
Ариана вече се решеше.
— Да, да… Талезин! Как мислиш, че ще ме накаже?
— О, господарят ми е много изобретателен като се стигне до наказания — изчурулика весело момчето. — Но се съмнявам, че лорд Рейн би взел за жена красавица с белези по лицето.
— Носиш такова успокоение на душата ми, момче. Защо не станеш пастор? — отвърна Ариана, макар закачливия тон на момчето съвсем да не й харесваше.
Но каквото и да стореше черният рицар с нея, тя трябваше да го понесе с достойнство, както подобава на дъщеря на Гвинедите. Трябваше да направи всичко възможно гневът му да падне единствено и само върху нея.
Ариана облече одеждите, които той й бе подарил, слезе в двора и се изправи пред него с вдигната глава. Погледът му, безизразен и студен, пробяга по тялото й.
Колкото и да се стараеше, тя не можеше да прочете нищо в очите му — нито удовлетворение, нито гняв.
— Господарю мой, моля да ми простите!
— По-високо!
Тя вирна глава и извика:
— Господарю мой, смирено моля за прошка, заради срама, който донесох на себе си и на Гвинедите.
Дълга тишина последва думите й. От страната на уелсците се долови неспокойно раздвижване. Рейн я сграбчи за лакътя и я повлече към мястото, където, хванал поводите на бяло муле, стоеше брат й Рьодри. Ариана сниши глас и едва чуто промълви:
— Господарю, накажете мен! Не карайте народа ми да страда, заради моите грешки!
Той стисна ръката й още по-силно.
— Нека страданията им бъдат твоето наказание!
— Но, господарю, умолявам ви…
— Не се моли! Не ти отива!
Рицарят я избута напред и Рьодри й подаде ръка да се качи на седлото.
— Беше чудесна! — намигна й младежът усмихнат.
Ариана затвори очи да преглътне срама, който отново я задушаваше. Тя не само бе подтикнала народа си към бунт, който можеше да му донесе единствено беди, но бе запалила фитила и на брат си. Бог знае каква глупост можеше да направи момчето сега!