Докато слушаше налудничавата реч на оръженосеца си, Рейн погледна към Ариана и тя с изненада забеляза, че белезникавосивите му очи стават тъмни като облаци пред буря.
— Обичаш ли ме поне малко, мъничка женичке?
Тя така се стресна от неочаквания въпрос, че изпусна сребърната си лъжица. Рейн я хвана ловко и й я подаде с дръжката напред. Жестът напомняше на Ариана странния ритуал, с който победеният рицар предава оръжието си на победителя. Погледите им се срещнаха и за миг настана тишина.
— Не отговори на въпроса ми — каза накрая той. Ариана не можеше да проумее защо говоренето й костваше такива усилия. Сякаш дяволът бе изтръгнал и последната глътка въздух от гърдите й. Когато посегна да поеме лъжицата, ръката й трепереше.
— Не, не те обичам.
— Чу ли, момче? Тя изобщо не ме обича, така че всичките глупости, които наговори, са напълно излишни. А сега ми донеси малко вино.
Момчето хвърли на Ариана ядосан поглед изпод свъсените си вежди, грабна гарафата и купела и изчезна, а Рейн отново впери мътния си поглед към кулата на своята крепост. Фанфарите засвириха да оповестят поднасянето на първото блюдо.
Ариана искаше да го разпита за момчето, което бе негов оръженосец — този Талезин със странни лъчисти очи, който твърдеше, че е трубадур и говореше за богинята сякаш наистина вярваше във всичките тези щуротии.
Трубадурът на баща й често й бе разказвал чудни приказки за прекрасни богини, които живеели в един град от злато, дълбоко под вълните на океана. Според поверието, когато приливът се слее с мъглите, от зелените дълбини се издига мост, който свързва приказния им град със земята и тогава богините излизат на повърхността и взимат смъртни мъже, за да се любят с тях. За любовта си към богините, за това, че са устояли на най-тежкото изпитание, тези мъже — смели и красиви рицари — получавали в дар вечен живот. Естествено това беше само поверие, предавано с векове от уста на уста. В такива езически притчи вече никой не вярваше, а Ариана не си спомняше да е чувала някой да се кълне в богините…
С изключение на стария трубадур, който й бе подарил купела. Но той беше старец, жълт и немощен като вощеница, с едва забележима бяла коса на мъдрата си глава, толкова стар, че когато говореше, умът му сякаш блуждаеше. Странно, но той също се казваше Талезин.
— Яжте, яжте, милейди.
Момчето на име Талезин изведнъж изникна до нея, с табла, на която сред зелено грахово езеро плуваше покрит с бадеми лебед. Момчето остави позлатената табла на масата и птицата се разклати в нестабилното си езеро.
— Трябва да ядете, милейди, ще имате нужда от сила по-късно… — Той спря за миг, а после добави с лукава усмивка: — За танците.
Ариана го погледна надменно, като господарка на крепостта, макар в това да нямаше кой знае какъв смисъл. Та той все пак бе просто едно момче. Не по-различно от братята й.
Рейн също не хапваше. Всъщност по традиция той трябваше да я храни. Бяха им сложили общи съдове и негово беше задължението да избира най-хубавите парчета от всичко, което бе на масата, и да ги слага в изящните й устни.
Вероятно усетил, че го гледат, Рейн вдигна бокала с вино и отпи на дълги, жадни глътки. Вокалът беше бронзов и представляваше дракон, чиято люспеста опашка служеше за дръжка от едната страна, а извитата шия и зъбатата му глава оформяха дръжката от другата. Когато свърши, Рейн й подаде дракона, като го завъртя така, че тя да положи устни там, където той бе пил. Ариана пое бокала, демонстративно го обърна и отпи от другия край. Виното бе топло и тежко. Когато свърши, Ариана му върна чашата и го погледна изпод вежди.
Той наведе глава към нея.
— Не се предаваш лесно, а, жено? За мен ще е удоволствие да те поукротя малко. — Дъхът му беше горещ и миришеше на вино.
— Не се е родил нито един норманец, който да е способен да ме укроти.
Той беше толкова близо до нея, че тя усещаше топлината му. Раменете им се докосваха, бедрата му се опираха в нейните.
— Дори най-расовата кобила става по-кротка, когато попадне в ръцете на добър ездач.
— Същото се отнася и за жребците — не му остана длъжна тя и вдигна глава да срещне погледа му. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й. — Може би ще стане обратното. Може би аз ще те укротя.