Той се раздвижи и тя едва не подскочи. Пръстите му пропълзяха по страните й, надолу по шията и Ариана усети, дълбоко в нея да се събужда странна тръпка, която се просмукваше в плътта й като дим. Когато долови учестения й пулс, той спря.
— Може би ще ти позволя…
Думите му увиснаха във въздуха недоизказани. Той сякаш искаше да й каже още нещо, но дръпна ръка и се извърна. Ариана почувства странно разочарование. Сякаш бе на прага да разгадае някаква тайна, която й бе убягвала цял живот.
— Срамота, братко! Женен си едва от часове и вече не обръщаш внимание на хубавата си невеста — дочу се нечий глас и графът на Честър се разположи с цялата си прелест на скамейката до нея.
Езерносините му очи я огледаха с нескрито възхищение.
— В цяла Англия няма жена, която може да се сравни по хубост с теб, прелестна Ариана. Колко жалко, че си обречена да живееш с брат ми.
Рейн не помръдна, но гласът му стана равен и студен.
— Каквото и да приказваш, тя е моя, Хю. Само през ум да ти мине да я закачиш и ще те убия!
Ариана седеше скована, вперила поглед напред, свила ръце в юмруци. Той говореше за нея, нейният съпруг говореше за нея, сякаш тя бе някаква пропаднала уличница, готова да легне с всеки. Но това бе въпрос, който двамата трябваше да решат насаме, а не пред гостите си.
Дори да беше трогнат от заплахите на брат си, графът не го показа, а просто се разсмя гръмко и протегна ръка през Ариана да си налее вино, като съзнателно докосна гърдите й. Ръката му, отрупана с тежки пръстени, за разлика от тази на Рейн, беше бяла и гладка, но ноктите му бяха ниски и небрежно изрязани.
Без да откъсва очи от Рейн, Хю вдигна чашата си за поздрав и разплиска вино по бялата покривка.
— Какъв смел и славен рицар… е нашият Рейн! Просто не мога да повярвам, че като дете вървеше след мен да обира торта на понито ми.
— Ако целиш да ме принизиш в очите на дамата, по-добре не си хаби думите, Хю. Надали мога да падна по-ниско… Не съм ли нрав, женичке?
Тя го погледна учудено и срещна чифт мътни сиви очи, които не й казваха нищо. И все пак в гласът му се долавяше някаква нотка… Може би на предизвикателство.
Погледът му се спря на устните й и очите му потъмняха, а лицето му стана твърдо и решително, сякаш кожата по острите му скули се беше изпънала.
Похотта, която излъчваха очите му, я плашеше. Тя пое дълбоко въздух. Не беше нужно да следи погледа му, за да разбере, че гърдите й се надигнаха и почти щяха да изскочат от тънката коприна на роклята й.
Тя стана рязко от масата и едва не събори каната с вино в желанието си да се махне час по-скоро оттам.
— Ще отида да потърся братовчед си Кайлид. Не съм го виждала от месеци… — каза тя и тръгна.
Столът за гърба й се разклати и двамата посегнаха едновременно да го хванат. Ръката му легна безмилостно върху нейната и за миг тя стоеше като вцепенена, вперила поглед в тази голяма, мургава ръка. Усещаше тежестта й, грубите мазоли, които твърдата дръжка на сабята бе оставила по дланта му и си мислеше, че той вече имаше право да докосва с тази ръка всяка част на тялото й. Дръпна се рязко и хукна към реката.
— Не те ли е срам, Рейн — изръмжа Хю зад гърба й. — Уплаши момичето с твоите обноски.
Край реката беше задушно, миришеше на печена риба и Ариана с усилие поемаше влажния въздух. Тя затвори очи и се опита да възстанови в съзнанието си образа на златния рицар, който бе видяла в съня тази сутрин. Усети миризмата на зюмбюли, топлият вятър, който галеше страните й, докато тичаше надолу по хълма да се хвърли в прегръдките на своя любим и дочу думите: Обичам те, Ариана, обичам те…
В очите й запариха сълзи. Той беше нейното бъдеще, нейният златен рицар. Не това норманско парвеню, за което се бе омъжила. Но тази вечер… именно норманецът щеше да скверни тялото й с грубите си мургави ръце.
— Ариана, момичето ми…
Дочула името си, тя се обърна. Срещу нея стояха двама мъже — единият висок, слаб и русоляв, другият посивял, навъсен и тантурест. На лицето й за миг грейна усмивка, но тя бързо се постара да я скрие. Братовчедите й съвсем съзнателно бяха избегнали поздрава й сутринта.
— Вече не съм момиче — отвърна. По-възрастният от двамата, Айвьр, я огледа от глава до пети с малките си, черни като маслини очи и каза:
— Какво те прихвана та се омъжи за това норманско копеле, Ариана? Никога не съм предполагал, че ще паднеш толкова ниско.
— Боже мой, да не мислиш, че съм се омъжила по собствено желание!? Направих го заради Гвинедия, заради вас…
— Ба! — изсумтя Айвьр и се изплю в прахоляка. Кайлид се засмя.
— Не му обръщай внимание, Ариана. Айвьр никога не е разбирал тънкостите на политиката. За него единственото, което човек може да направи с норманец е да го убие…