— Да. Утрепи го, пък да ходи да тормози дявола, ако му изнася.
Кайлид отново се засмя и загледа Ариана с дълбоките си очи. Тя винаги бе харесвала очите му — топли и златни като пресен мед.
— Добре ли си, моето момиче? Никой не те е наранил, нали?
Ариана поклати глава и се усмихна, отначало плахо, а после нежно и лъчезарно. Хвърли се да ги прегърне, разцелува брадясалите им лица и увисналите им уелски мустаци погъделичкаха носа й.
— Толкова се радвам, че ви виждам!
— Дойдохме да говорим с теб, момичето ми. За тази вечер — подхвана Айвър.
— Тази вечер? — спогледа ги тя учудено. — О, Кайлид, моля те! Да не направите някоя пакост тази вечер? Кражбата вече донесе достатъчно беди.
Кайлид се усмихна.
— Каква ти кражба! Ние се притесняваме за теб. Не си ли чувала какво приказват хората за норманците? Как унижавали жените, особено онези, които не принадлежат към проклетата им раса. Дойдохме да ти кажем, че тази вечер ще чакаме в залата под стаята на господаря. В случай, че ти потрябваме за нещо…
— Какво… какво мислите, че ще ми направи?
Двамата мъже се спогледаха и лицето на Айвър поруменя. Кайлид видя страха в очите й и извърна поглед.
— Има си почтен начин, по който един мъж да обладае млада невеста — заобеснява той с половин уста, — но има и разни прокълнати от Бога чужбински методи. Ти обаче не трябва да забравяш чия дъщеря си и в никакъв случай не трябва да му позволяваш да те срами с отвратителни французки извращения.
— Да! И ако посмее да те нарани — додаде Айвьр, — дори само косъм ако падне от главата ти — ще го убия! Обещавам ти! Да вървят по дяволите и Оуейн, и Хенри, и проклетото им примирие!
Стомахът на Ариана се сви на топка от страх, а когато Кайлид отметна влажните къдри от лицето й, тя осъзна, че цялата е плувнала в пот.
— Разбираш ли за какво говорим, Ариана?
— Да, французки извращения… — отвърна тя, макар да не беше съвсем сигурна, че знае, какво е това.
Знаеше само, че неясният страх, който като мъгла бе забулил съзнанието й от сутринта, сега се превръщаше в истински ужас от брачната нощ, която й предстоеше. Колкото и великодушно да бе предложението на братовчедите й, Ариана съзнаваше, че не може да ги извика, каквито и злини да реши да й причинява онова норман-ско копеле. Там, в неговата крепост, в обкръжението на най-верните му хора, всеки, който дръзнеше да нападне Черния дракон, щеше да бъде покосен на часа.
Когато се върна на трапезата, Ариана с облекчение установи, че мъжът й не е там. Министрелите свиреха някаква ритмична песен и няколко двойки се въртяха около масите така бясно, че силуетите им се сливаха в цветни петна, като боя по палитрата на художник. Веселите им гласове почти заглушаваха песента на виолите и ударите на барабаните.
Изведнъж отнякъде изникна Талезин със сребърна табла с желе в едната ръка, а когато се наведе да я остави на масата десертът се плъзна и падна с плясък на масата.
— Боже мой, момче! Ти си най-непохватния слуга, който някога съм виждала — разсърди се Ариана.
Талезин я погледна обидено и отвърна:
— И аз предпочитам да свиря на арфата си, вместо да разнасям желе насам-натам, но като казах това на господаря, той ме заплаши, че ще ме удуши със собствените си ръце, ако не изпълнявам задълженията си, както подобава. — На лицето му грейна усмивка. — Май повече го е страх да не изпея онази ода, която съм написал в негова чест.
Ариана се разсмя, а когато вдигна глава да го погледне, светлината в очите му беше толкова ярка, сякаш вътре горяха свещи.
— Кой си ти всъщност? — попита тя, но момчето вече беше изчезнало сред тълпата от слуги и пажове, които разнасяха храна и напитки по масите.
Песента свърши и звънкият смях на танцуващите проехтя наоколо. За нейна изненада, Ариана забеляза мъжа си в средата на дансинга. Той не се смееше с останалите, не се усмихваше дори, а подаде ръка на една жена. Беше Сибил, съпругата на брат му. Граф Хю, който седеше сам в края на трапезата, също ги бе забелязал. Той посегна към чашата с вино и едва не я събори на масата. Изглеждаше като изгладняло дете, което е принудено да гледа как другите гуляят.
„Той я обича“, помисли си Ариана.
Преситеният и развратен граф на Честьр обичаше жена си. За миг Ариана го съжали.
Но после мислите й се насочиха към брачната нощ, която й предстоеше и стомахът й се сви от страх. Чудеше се как ще преживее тези ужасни часове и дали на сутринта ще са останали поне мъничко чест и достойнство в душата й.
Няма да се моля, обеща си тя. Каквото и да прави с мен, няма да се моля, нито ще плача, нито ще се срамя.