Сибил поемаше дълбоко въздух да успокои дишането си и гърдите й се повдигаха нагоре-надолу. Лицето й беше зачервено от танците и по него лъщяха едва забележими капчици пот. Рейн й подаде ръка да я отведе до мястото й, но тя го спря.
— Почакай… Имам камъче в обувката.
Тя стисна ръката му и го изведе от тълпата, която отново започваше да танцува. После пъхна ръка през кръста му и се наведе напред, опитвайки се да стои що-годе стабилно на един крак. Издърпа полите си далеч над розовия жартиер, който придържаше чорапа й, и свали сатенената си обувка. Глезенът й беше толкова нежен, че можеше да се обхване с два пръста. Рейн беше установил това още преди години. Кожата над жартиера бе все така млечнобяла като снежна преспа.
Тя изтръска златовезаната, обсипана със сапфири и перли пантофка, за която Рейн си помисли, че струва колкото сабя дамаскиня, но отвътре не падна дори песъчинка.
Той сведе поглед към покритата с боне глава. Така му се искаше да види косата й. Като момиче тя я носеше разпусната и русите кичури се стелеха като златна мантия по гърба й, достигайки почти до коленете й.
Пантофката отново беше на крака й, но тя не свали ръката си от кръста му.
— Рейн, спомняш ли си, когато танцувахме край реката?
— Да, помня.
Тя беше тананикала музиката с нежното си сопрано и двамата се бяха въртели отново и отново, докато накрая им се зави свят и легнаха в избелялата от слънцето трева. Тогава той беше на петнадесет години, но вече знаеше какво да прави с момиче в тревата.
— Тогава изгуби толкова време… — Гласът й утихна и две алени рози разцъфнаха на страните й.
— …Да галя всяка една извивка по гърдите ти — довърши изречението й той.
В ъгълчетата на устните й имаше едва забележими вдлъбнатинки, които се превърнаха в трапчинки, когато се усмихна. Най-после тя измъкна бавно ръката си изпод кръста му като прокара пръсти по гърба му. Веселите бръчици около скулите и носа й все още бяха там. Веднъж той се бе опитал да целуне всяка една от тях поотделно.
— Сватбата е прекрасна, Рейн.
— Наистина ли? Едва ли щях да го разбера. За последен път съм бил на сватба, когато ти се омъжи.
Тя извърна глава и лавандуловосините й очи се напълнила със сълзи.
— Мислех, че си ми простил. Че отново ще бъдем приятели. Но ти още ме мразиш, нали? Мразиш ме, загдето се омъжих за Хю.
Той проследи една самотна сълза, която се отрони от миглите й и се търкулна по бузата.
— Не те мразя. Отдавна разбрах, че живота се дели на няколко големи трагедии и редица малки разочарования. Ти, скъпа Сибил, беше едно от тези разочарования.
Тя стисна очи и бръчките по лицето й станаха по-дълбоки.
— А този брак? Какво е той за теб — голяма трагедия или малко разочарование?
Той погледна жена си, която седеше сама на сватбената трапеза. Светлината, която проникваше през жълтия балдахин, блестеше в самурената й коса като златен прах и подчертаваше изящните черти на лицето й. Тя приличаше на принцеса, каквато всъщност бе. Беше негова и той я желаеше.
— Тя ми носи Рудлан и титла — каза той на жената, която някога бе обичал, но очите му гледаха съпругата и тръпката в слабините му също бе за нея. — Ще ми народи синове със синя кръв. Бих нарекъл това истинско богатство.
— Променил си се, Рейн. Не мисля, че харесвам това, в което си се превърнал — каза Сибил и си тръгна.
Той я проследи с поглед, но мислеше за жена си.
А тя седеше на сватбената трапеза, вперила поглед в брат му.
— Престани да зяпаш брат ми!
Ариана подскочи и необузданият гняв, който срещна в суровото, мургаво лице на Рейн, почти я вцепени. Гняв не само неочакван, но и напълно незаслужен.
Рейн седна на стола и се разкрачи. Коляното му се заби в бедрото й, но той не го помести. Сърцето на Ариана се разтуптя и тя стисна зъби да преодолее потресаващата тръпка, която тръгна по тялото й. Страхуваше от него, но знаеше, че ако не започне още от първия ден да се противопоставя на силния му характер, той ще я мачка, докато от нея не остане нищо.
— Ти наистина си едно копеле — задавено прошепна тя.
— Да, вярно е. А ти си жена на копеле. Не го забравяй. Стой настрана от леглото на брат ми!
— Как си позволяваш! Нима съм толкова пропаднала, та да наруша клетва за вярност, пък макар и дадена на теб, подлец такъв?
— Достатъчно! — Той удари по масата. — Казвам се Рейн и от днес нататък ще се обръщаш към мен на име!
— Върви по дяволите!
— Говоря сериозно, Ариана. Не ме карай да отивам по-далеч.
— Напротив, точно това имам намерение да направя, норманско копеле. Искам да те накарам да отидеш далеч, много далеч, обратно в английската дупка, от която си изпълзял.